Братята
Шрифт:
Насилието беше рядкост в Тръмбъл. За три хиляди долара нямаше да те убият, но можеха да ти строшат някой и друг кокал. Досега Генийчето бе имал късмет. Не го бяха причакали.
— И вие смятате, че обвиняемият ви дължи тези пропуснати печалби? — попита бившият върховен съдия Фин Ярбър.
— Точно така. Най-гадното е, че тоя мръсник изкупи „Валю Нау“ за себе си.
— Лъже копелето — обади се Генийчето.
— Без ругатни, моля — каза съдията Бийч. Ако някой искаше да загуби дело при Братята, трябваше само да подразни Бийч с речника си.
Слухът,
— Това ли е всичко? — попита Спайсър.
Имаше още точки, върху които Мошеника би искал да се разпростре, но Братята не можеха да търпят многословни адвокати. Особено бивши такива, които още мечтаеха за старата си слава. В Тръмбъл имаше поне петима от тоя вид — появяваха се непрекъснато, на всяко заседание.
— Мисля, че да — примири се Мошеника.
— Твой ред е, Генийче — обяви Спайсър.
Младият финансист се изправи и пристъпи към масата. Погледна гневно обвинителите си — Мошеника и неговата изпаднала банда. После се обърна към съда.
— Как стои въпросът с тежестта на доказването в този съд?
Спайсър веднага сведе очи и зачака помощ. Като мирови съдия той нямаше правно образование. Не беше завършил гимназия. Беше работил двайсет години в магазина на баща си, което му бе осигурило нужните гласове. Спайсър разчиташе на здравия разум, който често противоречеше на закона. Всички свързани с правната теория въпроси отнасяше към двамата си колеги.
— Както ние кажем — отговори съдията Бийч, който предвкусваше удоволствието да поспори с брокера по процедурни въпроси.
— Изискват се ясни и убедителни доказателства, така ли?
— По принцип да, но не и в този случай.
— Доказаност при отсъствие на обосновано съмнение?
— Не е задължително.
— Като се дава предимство на свидетелските показания?
— Близо си до истината, момче.
— Тогава значи нямат доказателства — оповести Генийчето, размахвайки ръце като слаб актьор в сапунена опера.
— Защо просто не изложиш своята версия? — попита Бийч.
— С удоволствие. „Валю Нау“ беше типична интернет-компания, много шум, много скрити капани, много неплатени сметки. Мошеника наистина дойде при мен, но докато успея да се обадя, продажбите бяха приключили. Говорих с един приятел, който ми каза, че не може да намери нищо. Дори и едрите риби не успели да купят нищо.
— Как така? — попита съдията Ярбър.
Помещението утихна. Генийчето говореше за пари и всички слушаха.
— Често става така при Пи Пи Пи-тата. Пи Пи Пи значи първоначални публични продажби.
— Знаем какво е Пи Пи Пи — каза Бийч.
Спайсър определено не знаеше. В Мисисипи нямаше такива неща.
Генийчето се поотпусна. Щеше да ги шашне, да ги обърка и замае, да спечели това досадно дело, а после да се върне в килията си и да престане да им обръща внимание.
— Първоначалните
Съдиите, затворниците и дори шутът на съда попиваха всяка дума.
— Смешно е въобще да се мисли, че един опандизен адвокат може да прочете стар брой на „Форбс“ и да си купи акции на „Валю Нау“ за хиляда долара.
В този момент наистина звучеше смешно. И глупаво. Мошеника побесня, но членовете на клуба му вече започваха мълчаливо да го обвиняват.
— Ти купи ли нещо?
— Разбира се, че не. Нямаше как. Освен това повечето интернет-компании са създадени с капитали с твърде неясен произход. Гледам да стоя по-далеч от тях.
— А какво предпочиташ?
— Стабилни дългосрочни печалби. За никъде не бързам. Вижте, това са смешни обвинения, повдигнати от хора, които гледат лесно да спечелят пари. — Той посочи Мошеника, който се бе свил на стола си. Думите на финансовия гений звучаха напълно достоверно и убедително.
Обвиненията се базираха на слухове, спекулации и съдействието на Пикасо, който беше известен лъжец.
— Имаш ли някакви свидетели? — попита Спайсър.
— Не ми трябват — отвърна Генийчето и седна.
Всеки от тримата съдии надраска нещо на листче хартия. Съвещанията бяха кратки, присъдите се прочитаха моментално. Ярбър и Бийч подадоха листчетата си на Спайсър, който оповести:
— С два гласа на един обвиняемият се признава за невинен. Делото е приключено. Кой е следващият?
Гласуването всъщност бе единодушно, но формално всяка присъда бе с два на един гласа. Така всеки от тях можеше да се измъкне, ако по-късно го притиснат.
Но Братята бяха уважавани в Тръмбъл. Решенията им бяха бързи и възможно най-справедливи. Всъщност бяха забележително точни, като се имат предвид недостоверните показания, с които обикновено разполагаха. Спайсър беше разглеждал години наред дребни дела в магазина си. Усещаше лъжите от двайсет метра. Бийч и Ярбър бяха прекарали живота си в съдебната зала и не можеха да търпят дълги пледоарии и отлагания, които бяха обичайната тактика.
— Това е всичко за днес — съобщи Тий Карл. — Дневният ред е изчерпан.
— Много добре. Следващото заседание ще бъде другата седмица.
Тий Карл скочи на крака, разлюля къдриците на перуката си и обяви:
— Заседанието се закрива. Моля станете.
Никой не се изправи, нито помръдна, докато Братята не напуснаха стаята. Мошеника и хората му се скупчиха в единия ъгъл, сигурно за да обсъдят следващото си дело. Генийчето излезе бързо.
Помощник-началникът на затвора и пазачът си тръгнаха незабелязани. Седмичните съдебни заседания бяха едно от най-добрите забавления в Тръмбъл.