Братята
Шрифт:
Микрофонът беше голям почти колкото топка за голф и беше внимателно монтиран от Уес на дъното на старото оръфано черно кожено куфарче на Тревър. Беше изключително мощен и лесно би предал всичко на непознатите мъже в белия микробус. Уес и Чап също бяха там и чакаха със слушалките, нетърпеливи да чуят всичко.
— Здрасти, Джо Рой — поздрави бодро Тревър.
— Здрасти — отвърна Спайсър.
— Дай да видя куфарчето — каза Линк. Той го погледна небрежно, а после каза: — Всичко изглежда наред. — Тревър беше предупредил
— Ето писмата — каза Тревър.
— Колко са? — попита Линк.
— Осем.
— Ти имаш ли нещо за изпращане, Спайсър? — попита Линк.
— Не. Днес не.
— Ще чакам отвън — каза Линк.
Вратата се затвори; чуха се стъпки, а после изведнъж настъпи тишина. Много дълга тишина. Нищо. Нито дума не бе разменена между адвоката и неговия клиент. Момчетата в белия микробус чакаха цяла вечност, докато не стана ясно, че нещо се е объркало.
Докато Линк излизаше от стаичката, Тревър бързо и сръчно остави куфарчето пред вратата на пода, където то стоеше невинно през останалата част от срещата между адвокат и клиент. Линк го забеляза, но това не му направи впечатление.
— Защо направи това? — попита Спайсър.
— Куфарчето е празно — сви рамене Тревър. — Нека камерите го видят. Нямаме какво да крием. — Тревър беше изпитал последен пристъп на угризения. Може би щеше да запише следващата си среща със своя клиент, но не и тази. Просто щеше да каже на Уес и Чап, че пазачът е взел куфарчето му — нещо, което от време на време се случваше.
— Все едно — каза Спайсър, като прерови писмата и стигна до двата по-дебели плика. — Това ли са парите?
— Да. Трябваше да използвам няколко стотачки.
— Защо? Нали ти казах да бъдат в банкноти от по двайсет и петдесет долара?
— Такива успях да намеря. Не очаквах да ми потрябват толкова пари в брой.
Джо Рой разгледа адресите на другите писма. После попита с доста сарказъм:
— Какво стана във Вашингтон?
— Трудна работа. Това е една от онези фирми за частни пощенски кутии в предградията, отворена по двайсет и четири часа, винаги има някой дежурен и много посетители. Охраната е внимателна. Ще измислим нещо.
— Кой детектив използваш?
— Една местна фирма. Препоръча ми я стар приятел.
— Дай ми име.
— Какво искаш да кажеш?
— Кажи ми името на детектива, който нае.
Тревър примигна; не го биваше много в свободните съчинения. Спайсър беше намислил нещо, тъмните му влажни очи светеха напрегнато.
— Не си спомням — каза Тревър.
— Къде отседна?
— Какво ти става, Джо Рой?
— Кажи ми името на хотела си.
— Защо?
— Имам право да знам. Аз съм клиентът. Аз ти плащам разходите. Къде отседна?
— В „Риц-Карлтън“.
— Кой
— Не знам. Бях в „Риц-Карлтън“.
— Там има два хотела с това име. Ти в кой беше?
— Не знам. Не беше в центъра.
— С кой полет пристигна?
— Какво ти става, Джо Рой? Какви са тези въпроси?
— Коя авиокомпания използва?
— Делта.
— Кой номер беше полетът ти?
— Не си спомням.
— Върнал си се вчера. Преди по-малко от двайсет и четири часа. Кой беше номерът на полета ти?
— Не си спомням.
— Сигурен ли си, че си ходил във Вашингтон?
— Разбира се, че ходих — каза Тревър, но гласът му потрепери издайнически. Той не беше планирал лъжите си и те рухваха по-бързо, отколкото той беше в състояние да ги измисля.
— Не знаеш номера на полета си, не знаеш в кой хотел си бил, нито името на детектива, с когото си прекарал последните два дни. Да не ме смяташ за глупак?
Тревър не отговори. Мислеше само за микрофона в куфарчето и за това колко добре бе постъпил, като го остави отвън. Не му се искаше Уес и Чап да чуят как Спайсър му се кара.
— Пил си, нали? — попита обвинително Спайсър.
— Да — отвърна Тревър, като за малко спря с лъжите. — Отбих се да си купя една бира.
— Или две.
— Да, две.
Спайсър се облегна на лакти на масата и се наведе напред, доближавайки застрашително глава до адвоката.
— Имам лоши новини за теб, Тревър. Уволнен си.
— Моля?
— Уволнен. Изритан. Чао.
— Не можеш да ме уволниш.
— Току-що го направих. От този момент нататък. Единодушно решение на Братята. Ще съобщим на началник-затвора да извади името ти от списъка с адвокатите. Повече не идвай тук.
— Защо?
— Защото лъжеш, пиеш прекалено много, мързелив си и въобще не се ползваш с доверието на своите клиенти.
Действително беше така, но въпреки това Тревър го прие тежко. Никога не му беше минавало през ум, че Братята могат да се осмелят да го уволнят. Той стисна зъби и попита:
— Ами нашата работа?
— Няма проблеми. Ти ще задържиш твоя дял, а ние — нашия.
— Кой ще ви помага отвън?
— Остави това на нас. Изкарвай си прехраната с честен труд, ако можеш.
— Какво знаеш ти за честния труд?
— Защо просто не си тръгнеш, Тревър? Ставай и си заминавай, ако обичаш. За мен беше удоволствие и така нататък.
— Добре — промърмори Тревър. Мислите му бяха объркани, но все пак едно-две неща излизаха на преден план. Първо, Спайсър не беше донесъл писма — нещо, което отдавна не се беше случвало. Второ, парите. За какво им трябваха пет бона? Сигурно за да подкупят нов адвокат. Бяха планирали хода си добре, което винаги беше тяхно предимство, защото те разполагаха с толкова много време. Трима много умни мъже с много свободно време. Не беше честно.