Братята
Шрифт:
— Не можете да ги използвате — натърти Спайсър.
Аргроу се усмихна на притесненията им, а после погледна през рамо и извади от джоба на панталона си някакъв инструмент, не по-голям от джобно ножче. Хвана го между палеца и показалеца си и обясни:
— Това е телефон, господа.
Те го погледнаха невярващо, а после видяха как той бързо го разгъна отгоре, отдолу и от едната страна, така че, когато телефонът беше напълно разтворен, той все още изглеждаше твърде малък за някакъв смислен разговор.
— Цифров е — поясни Аргроу. — И не се подслушва.
— Кой получава сметката? —
— Имам брат в Бока Рейтън. Телефонът и услугата са подарък от него. — Той сгъна сръчно телефона и го скри. После посочи стаичката зад тях. — Какво има там? — попита той.
— Стая за съвещания — отвърна Спайсър.
— Има ли прозорци?
— Не, като изключим прозорчето на вратата.
— Добре тогава. Предлагам да вляза там, да поговоря по телефона и да свърша работата. Вие тримата стойте тук и ме пазете. Ако някой влезе в библиотеката, почукайте на вратата.
Братята се съгласиха с готовност, макар да не вярваха, че Аргроу ще успее.
Той се обади в белия микробус, паркиран на два километра от Тръмбъл върху един черен път, поддържан как да е от местните власти. Пътят минаваше край една нива, но фермерът още не се беше появявал. Земите на федералното правителство бяха на петстотин метра, но затворът не се виждаше от микробуса.
Вътре имаше само двама техници, единият дълбоко заспал на предната седалка, а другият полузаспал отзад със слушалки на ушите. Когато Аргроу натисна бутона за изпращане на скъпата си играчка, приемникът в микробуса се активира и двамата мъже се съживиха.
— Ало — каза той, — тук е Аргроу.
— Да, Аргроу, тук кола едно, слушам — отвърна техникът от задната част на микробуса.
— Аз съм близо до тримата глупаци и се правя, че звъня на мои приятели отвън, за да проверя дали съществува офшорната им сметка. Засега нещата напредват дори по-бързо, отколкото очаквах.
— Така изглежда.
— Ще ти се обадя по-късно, край — каза Аргроу и натисна бутона за изключване, но продължи да се прави, че е потънал в разговор. Седна на ръба на масата, а после се поразходи, като от време на време хвърляше поглед към Братята и зад тях.
Спайсър не можа да се сдържи да не надникне през прозорчето на вратата.
— Говори по телефона — обяви развълнувано той.
— А ти какво очакваше, че прави? — попита Ярбър, който четеше съдебни решения от последните седмици.
— Спокойно, Джо Рой — каза Бийч. — Парите са изчезнали с Тревър.
Минаха двайсет минути и стана скучно както обикновено. Докато Аргроу говореше по телефона, а съдиите убиваха времето, като първо го чакаха, а после се върнаха към по-важната си работа. Бяха минали шест дни, откакто Бъстър бе избягал с писмото им. Не бяха чували за него, което значеше, че се е измъкнал благополучно, че е пуснал писмото до мистър Кониърс и сега е някъде надалеч. Да кажем, че на писмото му трябваха три дни да стигне до „Мейлбокс Америка“, следователно мистър Арън Лейк в момента би трябвало да крои планове как да се справи с тях.
Затворът ги беше научил на търпение. Притесняваше ги само крайният срок. Номинацията на Лейк беше сигурна, което означаваше, че той ще бъде податлив
Нямаха намерение да чакат до ноември. Търпението беше едно, а освобождаването — друго. Лейк беше единственият им шанс да се измъкнат с достатъчно пари, за да им стигнат до края на живота им.
Смятаха да му дадат една седмица, а после да напишат ново писмо до мистър Кониърс. Не бяха сигурни как ще изнесат писмото от затвора, но щяха да измислят нещо. Линк, пазачът, когото Тревър подкупваше от месеци, беше първият вариант.
Телефонът на Аргроу също можеше да послужи.
— Ако ни даде да го използваме — каза Спайсър, — можем да се обадим на Лейк в офиса на кампанията му, в кабинета му в Конгреса, на всички номера, които можем да извадим от указателя. Ще оставим съобщението, че Рики от клиниката трябва спешно да се види с мистър Лейк. Това ще го изплаши до смърт.
— Но така Аргроу ще знае за разговорите ни, или поне брат му ще разбере, когато получи сметката.
— И какво от това? Ние ще му платим. Освен това какво, като знаят, че се опитваме да се обадим на Арън Лейк. В момента половината страна се опитва да се свърже с него. Аргроу няма да има никаква представа защо го правим.
Прекрасна идея. Обмисляха я дълго време. Рики от клиниката можеше да се обади и да остави съобщенията. Спайсър от Тръмбъл можеше да направи същото. Горкият Лейк щеше да се побърка.
Горкият Лейк. Парите му пристигаха по-бързо, отколкото беше в състояние да ги брои.
След един час Аргроу излезе от стаичката и съобщи, че напредвал.
— Трябва да почакам поне час и пак да се обадя — каза той. — Какво ще кажете да обядваме?
Те нямаха търпение да продължат дискусията си и го направиха над питки с кайма и зелева салата.
33
Следвайки точните инструкции на мистър Лейк, Джейн отиде до „Чеви Чейс“ сама. Намери търговския център на Уестърн Авеню и паркира пред „Мейлбокс Америка“. С ключа на мистър Лейк тя отвори кутията, извади осем рекламни брошури и ги сложи в една папка. Нямаше лични писма. Тя отиде до гишето и каза на жената зад него, че иска да закрие кутията от името на своя работодател, мистър Ал Кониърс.
Служителката чукна няколко пъти по клавиатурата. Според компютъра човек на име Арън Лейк беше наел кутията на името на Ал Кониърс преди около седем месеца. Беше предплатил за една година, така че не дължеше нищо.
— Да не е същият, който се кандидатира за президент? — попита чиновничката, докато й подаваше един формуляр през гишето.
— Да — отвърна Джейн, като се подписа където трябваше.
— И няма адрес за препращане?
— Не, няма.
Джейн взе папката и потегли на юг, обратно към града. Не се беше усъмнила в думите на Лейк, че е наел кутията, за да разкрие някакви измами в Пентагона. Не я интересуваше, нито пък имаше време да задава много въпроси. Лейк ги караше да работят по шестнайсет часа на ден и тя имаше много по-сериозни задачи.