Черен лед
Шрифт:
Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.
Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините
— Трудно може да те открие човек — рече мъжът.
Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.
— Кой, по дяволите, си ти? — отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.
— Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.
— Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята — рече Макфарлън.
Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.
— Нещо, с което да пропъдим студа — рече той и го вдигна. — Искаш ли да пийнеш с мен?
Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.
— Отне ми цял месец да спечеля доверието им — рече тихо той, — а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.
— Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.
Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.
— Мъртъв ли?
Мъжът кимна.
— Как е станало?
— Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. — Той посочи с ръка. — Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.
Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.
— И така, каква е връзката ти с Нестор? — попита той.
Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо — видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.
— Значи отново търсиш метеорита Окаванго?
Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.
— Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.
— И какъв точно е бил този проект? — попита Макфарлън.
— Боя се, че казах всичко,
— А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.
— И аз тъй подочух.
Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.
— Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.
— Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?
— Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.
Макфарлън се засмя:
— Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.
Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.
— Господи — рече шепнешком.
— Може би си чул, че строя нов музей.
Макфарлън поклати глава.
— Нестор за теб ли работеше?
— Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.
— Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.
— Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.
— Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.
— Има си и добрите страни.
— И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?
— Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да емузей. — Поколеба се. — Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.
— И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.
— Четвърт милион. Най-малко.
Лойд кимна.
— При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.
Макфарлън се засмя дрезгаво.
— Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.