Дамски кинжал
Шрифт:
— Скаути? Лондонско ченге? Сър Джордж, какво е това? — попита подозрително тя. — Да не би да ми прикрепите лондонска бавачка и някой йоменски гвардеец? Това не ми звучи никак добре! Да не искате да ме накарате да се откажа? Защото трябва да ви предупредя, че няма да го направя!
Сър Джордж се засмя.
— Не оставайте с погрешно впечатление. Когато казвам „скаути“, нямам предвид някакви момченца с къси панталонки. Говоря за нередовни войници, които охраняват границите на империята в тази част на света. Това са пущунски бойци, командвани от английски офицери… много корави мъже, повярвайте ми! Най-добрите стрелци в английската армия, а също и най-добрите ездачи. Могат да тичат трийсет мили под палещото
5
Лек обяд (хинди). — Бел.прев.
— Носейки муле на гърба си — рече Лайли, без да се впечатли. — Ако бяха тексаски рейнджъри, щяха да го направят!
Сър Джордж се прокашля и рязко я завъртя в обратна посока.
— При всички случаи ще видите, че те са много делови. Няма да търпят никакви глупости!
— Какво искате да кажете? — попита разтревожена Лайли.
— Това, от което се страхувате, че имам предвид. Няма да ви позволят да вършите нищо на своя глава и ще трябва да правите това, което ви се каже. Разбрахме ли се?
— Това, което ми се каже? И кой ще ми го каже?
— Човекът, за когото ви споменах, лондонското ченге, както вие го нарекохте. Човекът, когото съм назначил да отговаря за сигурността ви. Той е офицер от Скотланд Ярд, който по една случайност се намира по тези места.
— Скотланд Ярд? — За миг Лайли ужасена си представи сдържан, бащински настроен и с шлем на главата сержант от лондонската полиция, вероятно с чифт белезници в задния джоб. — Каква е ползата от това? Всички се надпреварвахте да ми разправяте, че по тази граница е по-диво, отколкото в Дивия запад. Какво ще правя там с някакво ченге? Той ще бъде въоръжен само с полицейската си палка! Знам какво представляват лондонските бобита… Това няма да бъде разходка по „Пикадили“!… — Лайли с удоволствие произнесе с чисто английско произношение една фраза, която беше чула да й се повтаря често през последните дни.
— Този мъж е доста, както вие го наричате, „кораво момче“. Той е командир Джоузеф Сандиландс, носител на орден за заслуги, от шотландските кралски стрелци, бивш агент от военното разузнаване. — Сър Джордж се усмихна, сещайки се за нещо. — Джо Сандиландс спря в продължение на четири часа настъплението на прусашките гвардейци. Съвсем сам. Така че с ротите скаути, за които вече ви споменах, той, разбира се, ще бъде компания тъкмо за вас!
Глава трета
Джо Сандиландс се чувстваше като у дома си. Беше прекарал деня в компанията на скаутски патрул, който се беше научил да нарича „гашт“. Не си спомняше от колко време не се беше наслаждавал на такъв ден, прекаран щастливо само в мъжка компания. Беше наблюдавал с възхищение стриктните предпазни мерки и добрата бойна подготовка на войниците. Беше се възхитил на другарството между хората от всички рангове, а сега в края на деня се възхищаваше и оценяваше удобствата, които предлагаше фортът. С голямо удоволствие изпи един двоен джин и се канеше да изпие втори. Макар и стеснително, с удоволствие беше свалил ботушите си и му се прииска да обуе чифт чапли — здрави сандали с дебели подметки, каквито носеха скаутите и техните офицери. Разтърка зачервената кожа около очите си и си каза, че едни очила за слънце биха му свършили добра работа.
Беше огладнял и се запита какво ли ще има за вечеря и дали ще има време да поплува в големия бетонен резервоар, който изпълняваше ролята на плувен басейн. Приятелят му Джеймс Линдзи, след като беше освободил гашта, се присъедини към него.
— По-добре ще е да прескочиш до канцеларията, Джо, преди да си се съблякъл. Изглежда,
Нищо неподозиращ, Джо отиде да прочете телеграмата. Беше дълга няколко страници. Можеше да се предположи, че е от сър Джордж Джардайн. Тонът й беше приятелски, пълна с красноречие, дълга и напълно недвусмислена. В нея се казваше, че му се възлага задачата да се грижи за една капризна, безотговорна, самостоятелна, приказно богата и напълно вбесяваща човека американска наследница.
„Пристига в Пешавар утре и ти ще трябва да посрещнеш госпожица Кобленц във форта и да й покажеш нещо от Северозападния граничен район, Джо. Малко от местния начин на живот и обичаи, такива неща. Тя търси преживявания. Доколкото разбирам, вече не я задоволяват любителите на приключения дори в най-затънтените части на собствената й, сега до голяма степен цивилизована страна. Разправя ми, че «може да стреля като Уайът Ърп и да язди като апач» — чудя се къде е прочела това? — така че според мен няма да е зле да я държиш далеч както от пистолети, така и от коне. Естествено, доколкото това е възможно в граничен форт.“
Вцепенен от ужас, Джо се отпусна сломен на парапета на резервоара с хавлиена кърпа върху раменете и с ужасния документ в ръка. В този момент към него се присъедини Джеймс Линдзи, който го изгледа с любопитство.
— Какво има, Джо? Да не би пак неочаквано да са те повишили? Да не би да са ти дали титлата Рицар командир на Звездата на Индийската империя?
От последната им среща бяха изминали три години, но с времето и двамата не се бяха променили, затова възстановиха лесно приятелството си без каквото и да било колебание. Това приятелство се основаваше не само на общи спомени и общи факти в биографията, но на нещо не толкова очевидно и по-малко обяснимо, дължащо се може би на способността им лесно да отгатват мислите и настроенията на другия. Това не беше приятелство, което някой от тях беше очаквал или към което се беше стремил. То се беше зародило спонтанно още при първото им запознанство.
Бяха се срещнали на Западния фронт. Джеймс си спомни ужасния окоп под хребета при Пасченделе и думите на своя командир:
— Кралските шотландски стрелци трябва да пристигнат на фронтовата линия от дясната ти страна. Първата ти работа е да установиш връзка с тях. Не мога да ти дам никакви допълнителни хора и ще трябва да се справиш възможно най-добре с това, с което разполагаш. Не знам нищо за тези момчета… сред тях има хора от граничните райони… жители на низините… и всякаква сбирщина от Глазгоу… Но вероятно ги бива. Заеми се сам с тази работа. Остави командването на Бил и си проправи път надясно, докато намериш нещо солидно. Не мога да ти кажа нищо повече, освен да ти пожелая късмет! Ето, преди да тръгнеш, удари една глътка от това! — Той му подаде питието, от което може би беше имал най-много нужда през живота си. Сребърна плоска манерка. Забеляза, че имаше надпис „Суейн, Едни и Бригс — Лондон“, но сега беше пълна с уиски „Гленфидич“, един малък лондонски разкош сред калта и вонята.
Подкрепил се по този начин, той тръгна напред в тъмнината начело на едно отделение, като се хлъзгаше, псуваше и газеше до колене в калта под дъжд от мини, опасно осветяван от ракети, надяващ се при всеки завой на траншеята да срещне дошлите на помощ стрелци. Най-после видя набитата фигура на един часовой, седнал на първото стъпало. Джеймс го поздрави, когато зави зад ъгъла. Не последва отговор. Отиде напред и разтърси човека за лакътя. Може и да беше верен до смърт, но мъртъв. Джобното фенерче на Джеймс освети измъчено лице, мъртво от доста време. Но точно в този не съвсем подходящ момент най-после се чуха нови гласове, влачене на ботуши в калта и се показа един мъж.