Играта
Шрифт:
Андерберг беше налапал новата и защитна тактика заедно с куката, влакното и плувката… Нищо не работеше толкова добре при психиатрите, колкото малка доза разбито детство. Психодокторът не беше на себе си заради неочакваната посока, която пое разговорът. Похвали откровеността и, нарече я силен човек и и позволи да се върне на работа още следващата седмица. Няколко дни почивка я устройваха идеално, щеше да има време да изясни това-онова…
Отне и почти десет минути да го изкара от леглото. Беше достатъчно да повдигне леко капака на пощата и да се заслуша, за да разбере, че той си е
Беше прибегнала до стара, изпитана полицейска тактика. Номерът със звънеца: натискаш десет секунди, десет почивка, после натискаш пак.
Никой не издържаше дълго.
Чу го да идва, трополейки през хола, и се отмести, за да не се вижда през шпионката. Както и предполагаше, той смяташе да отвори вратата широко и тъй като тя вече държеше дръжката от външната страна беше лесно да дръпне [72] достатъчно силно в точния момент, така че той да полети към стълбището. После, докато брат и още се мъчеше да си върне равновесието, беше необходимо само леко бутане в гърдите, за да го просне на пода в хола.
72
В Швеция повечето врати се отварят навън. — Б.пр.
Влезе бързо вътре и оставаше само да затвори вратата зад себе си.
Основополагаща полицейска тактика, упражнение 1А.
— Какво, по дяволите, те е прихванало, Бека? — изхленчи той, след като се надигна от пода и видя кой е натрапникът.
— Аз трябва да те питам същото — каза тя и посочи към кухнята. — Имаш ли кафе, или си даваш всичките пари за други растения?
Той не отговори, а вместо това отиде в кухнята и почна да рови между мръсните чинии.
— Нескафе става ли? — измърмори и размаха кафяв стъклен буркан.
— Всъщност не, но окей — отвърна тя и отмести купчина стари броеве на „Метро“ от един от кухненските столове.
Апартаментът беше една голяма бъркотия, установи тя. Дрехи и вещи навсякъде. Стари вестници, препълнени пепелници и неизмити чаши се виждаха почти навсякъде посоки. Стените и тавана бяха жълти и мазни от цигарения дим, а претъпканият с чинии леген в умивалника подсказваше, че е минала поне седмица от последното миене. Беше няколко идеи по-зле дори от последните дни на майка им. Мястото приличаше на абсолютна наркоманска бърлога, с изключение може би на плоския телевизор и компютъра, които мерна във всекидневната.
Как можеше да живее в тази кочина?
— Еее… как е при теб, сестра ми? — попита той вдървено и с далеч по-малко сутрешна язвителност, когато няколко минути по-късно сервира разтворимото кафе в две различни чаши.
— Зависи какво имаш предвид — отвърна тя кратко. — Животът като цяло или здравословното ми състояние?
— Оох… знаеш — той кимна към превързаната и глава.
— Значи след катастрофата.
Тя въздъхна.
— Ами, окей съм, благодаря, че попита. Малко главоболие, синини и няколко дни в болнични, но общо взето това е всичко.
— А колегата ти?
Тя присви очи, но не можеше да не забележи смутения тон на въпроса му. Той безспорно звучеше малко разтревожен, почти наистина.
— По-добре всъщност, звъннах
— Чудесно!
И интонацията, и езикът на тялото му говореха, че наистина го има предвид.
Въпросът бе заради кого беше облекчението. Беше напълно сигурна, че не беше заради Крюсе.
— Е, след като приключихме с любезностите, може би ще бъдеш така добър да ми обясниш какво, по дяволите, се случи вчера. Звънях в три различни ареста заради теб и малко или много станах за смях.
Той извърна поглед почти веднага.
— Нищо — измънка.
— Нищо? — повтори тя толкова остро, колкото можа.
— Просто пиянска история, бях изпил няколко бири в „Кварнен“, а после пуших малко на гости на едни приятели. Видях всичко по новините и чух, че си била ти. Когато другите разбраха, че сестра ми е ченге, ме предизвикаха да ти се обадя и да кажа, че аз съм хвърлил камъка и всичко останало… Мислеха си, че няма да ми стиска и ще откажа, което, разбира се, трябваше да направя. Сори! — добави той и погледна към нея с глупава усмивка. — Страшно глупаво и детинско, знам!
Той махна с ръце, показвайки с жест, че вината е негова.
Вместо да отговори, тя го гледа в продължение на няколко секунди. Хенке винаги го е бивало да разтяга истината, да шикалкави, да увърта или директно да лъже. Първо родителите им, когато бяха малки, предимно татко, разбира се. Не, тате, нямам представа къде си си оставил портфейла. После учителите в даскало, а постепенно и целия свят, с едно изключение. Едва след като излезе от затвора след всичко онова, което се случи, той започна да лъже и нея, което може би не беше толкова странно, като се замисли човек. Обикновено лъжеше добре, толкова добре, че често и бяха нужни дни, за да се усети, че се е хванала на още една от измислиците му. Но не и днес.
Днес нещо липсваше.
Като начало, на тази лъжа и липсваха нужните детайли, беше твърде лесно да се обори с малко факти, като например, че СЕПО никога не биха разкрили името и пред медиите, така че той нямаше как да знае, че тя е била в колата, когато е видял катастрофата по телевизията. Освен това тя силно се съмняваше, че групичка тревомани са седнали да гледат вечерните новини…
Парадоксално, но некадърната му история я разгневи още повече. Той като че се опитваше да я баламоса и да я обяви за идиот едновременно. Но тя осъзна, че подробностите са от второстепенно значение.
Липсваха преди всичко обичайната му убедителна усмивка и блясъкът в очите, който почти винаги я караше да се подлъже. Погледът на малкото братче, както го наричаше тя. Но сега Хенке далеч не беше толкова самоуверен, както обикновено, това се забелязваше ясно. По лицето му се виждаше не само сутрешна умора. Имаше сериозен бушон на окото и лепенка на носа, които тя действително беше забелязала, но им обърна внимание едва когато се вгледа по-отблизо в него.
Удари, констатира полицейската и интуиция, но голямата сестра в нея се надяваше, че е паднал по стълбите, блъснал се е във врата или нещо друго не толкова притеснително. Независимо каква беше причината, Хенке изглеждаше отпаднал, нервен, сякаш наистина нещо го тревожеше, което беше меко казано необичайно, когато ставаше дума за него. Ако не го познаваше толкова добре, почти би сметнала, че той е… изплашен?