Играта
Шрифт:
Сега всички се смеят и махат. Ехо, Ребека!
„Ехо“, усета се тя да прошепва и внезапно се почувства тъжна.
Снимката беше направена едва една година след като татко замина на конференция в Испания и се върна вкъщи в ковчег. След още десетина месеца пък ракът щеше да довърши мама и тя да отиде да му прави компания в паметната горичка [134] . Но преди това Даг щеше да умре, а Хенке да се озове в затвора.
А тя самата?
134
Част
Да, както Манге беше казал, тя също не се беше отървала…
Но на снимката в албума не се виждаше нищо от това. В замразения миг там бъдещето все още беше светло. Единствено деветнайсетгодишните и очи намекваха нещо друго.
Тя затвори албума шумно, захвърли го в една от кутиите с книги и опита да се отърси от неприятните чувства. Оставаше и само гардеробът, после можеше да звънне на хамалите и да се отърве от всичко. Брокерът щеше да дойде след една седмица за оценка и след още две апартаментът сигурно щеше да бъде продаден и мисията на спасителния отряд завършена.
Тя отвори вратата и откри за свое облекчение, че малкият дрешник е почти празен.
Всъщност това не беше особено изненадващо, защото повечето дрехи бяха разпръснати из жилището.
На един рафт в края на помещението имаше няколко кутии и тя направи две крачки, за да ги вземе. По пътя настъпи парче раиран плат, което лежеше на пода. Тя го вдигна и тъкмо щеше да го захвърли в чувала с боклук, когато откри какво беше.
Старата мешка на Хенке, която беше ушил по трудово. Торбата все още беше прилежно маркирана с име и телефонен номер, но вътрешността и маншетът лепнеха от нещо мазно. Какво ли бе имало вътре?
Тя се замисли за няколко секунди, след което я пъхна в една от торбите с дрехи, които бе решила да запази. Сигурно Хенке свързваше мешката с някакви стари спомени, така че щеше да оцелее още няколко месеца. Тя силно се съмняваше, че Хенке някога ще се върне, а и да го направеше, едва ли идеше да си иска старите вещи. Щеше да му даде шест месеца, след което смяташе да остави някоя фирма за аукциони да се погрижи за всичко, включително албума.
Когато вдигна последната кутия, някакъв предмет падна и се приземи на крака и. Беше страшно тежък и тя беше принудена да изтанцува боен танц на един крак из спалнята, докато се отърси от болката достатъчно, че да може да се върне в дрешника.
Оказа се малка дървена кутия, вероятно и тя ръчно изработена по трудово. Черните инициали на Хенке бяха старателно пирографирани отгоре. Кутията нямаше ключалка, но дървото явно се бе подуло, защото тя не успя да вдигне капака.
Разклати находката си и получи шумолене на метал в отговор, но звукът не беше достатъчно вълнуващ, че да отиде и да вземе инструмент, с който да я отвори. Вместо това прати кутията да прави компания на фотоалбума в една от кутиите с книги.
Точно когато приключи и възнамеряваше да си измие ръцете на кухненската мивка, мобилният и телефон звънна.
— Здрасти, Мике е!
— Здрасти!
Тя забеляза, че гласът и прозвуча малко по-щастливо, отколкото беше планирала.
— Как… е при теб?
— Добре.
Всъщност
Той беше казал, че ще се обади, но това беше миналата седмица. За свое учудване тя се бе уловила как седи и чака обаждането. Но когато той най-накрая звънна, тя не успя съвсем да задържи тона си толкова хладен, колкото беше намислила. Защото всъщност се радваше да чуе гласа му.
— Имаш ли желание да се срещнем?
Той звучеше развълнуван, почти радостен.
— В центъра — добави, преди тя да успее да отговори.
— Окей — отвърна тя предпазливо.
— Добре, трябва да поговоря с теб за едно нещо. Пет часа в „Стюрекатен“ [135] , става ли?
— Окей — повтори тя. — Пет е добре.
— Окей, дотогава, чао!
— Чао — завърши тя и затвори.
Това пък какво беше?
Да говорят за нещо…? Звучеше толкова невинно. Сякаш ставаше дума за дреболия. Само дето те не си споделяха дреболии, или каквото и да е друго, като става въпрос, освен физическата си връзка. Така че предполагаемо той искаше да говорят именно за това. Искате да сложи край. Тя беше подозирала, че има друга. Може би беше решил окончателно да заложи на другата дама? Да зареже мацката, която се появяваше само когато и се чукаше? Звучеше логично. В действителност не трябваше да я е грижа.
135
Най-старата кафе-сладкарница в Стокхолм. — Б.пр.
Освен това имаше нещо друго, което беше започнало да я тревожи. Някой се обаждаше в апартамента и от скрит номер, оставяше телефона да звъни, но винаги затваряше слушалката, без да остави съобщение, когато се включеше секретарят. Известно време тя си мислеше, че Мике звъни, без да съобрази да остави съобщение. Почти му се беше вбесила, когато осъзна, че тя така и не му беше дала домашния си номер и той имаше само мобилния и.
Първоначално обажданията бяха малко, но в близките дни бяха зачестили. Като че някой наистина искаше да се свърже с нея, да и каже нещо важно. Или имаше други мотиви?
Това, което я притесняваше най-много, беше, че звънящият винаги нацелваше време, през което тя беше на работа.
Отначало тя си мислеше, че е случайност, но впоследствие, когато обажданията станаха повече, на нея и се стори, че има тенденция. Като че ли тъкмо отсъствието и беше предпоставка за позвъняванията и неоставените съобщения бяха съобщение сами по себе си.
Само че като се замисли по-обстойно, цялата работа не беше толкова странна. Тя всъщност знаеше много добре кой стои зад всичко. И другата жена нямаше намерение да я остави да се измъкне.
Той се нуждаеше от помощ. Въпросът беше какъв вид помощ?
Познаваше някои пичове от взломаджийския бранш, но имаше шибана разлика между това да отвориш балконска врата с кози крак и това да направиш незабелязано посещение на Играта. Наблюдение с камери, електронна ключалка, постоянна охрана и със сигурност разнообразни алармени системи из цялата сграда.
Some serious shit!
Така че кой можеше да му помогне с нещо такова?
Не, всяко нещо с времето си.