Легион

Брандън Сандерсън

– Четири часа, господарю?

– Трябваше да се взема в ръце, Уилсън.

– Често използвате това извинение, господарю Лийдс. Понякога се чудя дали не е въпрос на мързел, а не толкова на самоконтрол.

– Не ти се плаща, за да мислиш за подобни неща.

Той повдигна едната си вежда и се почувствах засрамен. Уилсън не заслужаваше лошо отношение. Беше отличен слуга и много добър човек. Не беше лесно да намеря прислуга, която да търпи моите… странности.

– Извинявай - казах.
– Напоследък се чувствам изтощен.

– Ще ви донеса

лимонада, господарю Лийдс - каза той.
– За…

– Трима ни - довърших аз, имайки предвид Тобиас и Айви, които Уилсън не виждаше.
– И за молителя.

– Моята без лед, ако може - помоли Тобиас.

– А аз предпочитам чаша вода - добави Айви.

– Без лед за Тобиас - казах, докато отварях вратата.
– А за Айви - чаша вода.

Уилсън кимна и отиде да изпълни поръчката. Той беше добър иконом. Мисля, че без него щях да се побъркам.

Млад мъж, облечен с поло ме очакваше във всекидневната. Той скочи от стола, на който седеше.

– Господарю Легион?

Потръпнах, когато чух този прякор, който ми беше измислен от един надарен психолог. Беше по-надарен в драматизациите, отколкото в областта на психологията.

– Наричайте ме Стивън - казах му аз и задържах вратата, за да минат Айви и Тобиас.
– С какво можем да ви помогнем?

– Ние ли?
– попита момчето.

– Това е изразно средство - отвърнах и седнах на стол срещу него.

– Разбрах, че помагате на хора, на които друг не би си направил труда да помогне - момчето преглътна смутено.
– Нося две хиляди. В брой.

Той хвърли на масата плик, на който бяха написани името и адреса ми.

– Това ще стигне за консултация - казах, след като отворих плика и започнах да броя парите.

Тобиас ме погледна намръщено. Мразеше, когато взимах пари на хората, но няма как да се сдобиеш с имение, в което да има достатъчно стаи за халюцинациите ти, когато работиш безплатно. Освен това, съдейки по дрехите, хлапето можеше да си го позволи.

– Какъв е проблемът?
– попитах.

– Годеницата ми - отвърна младежа и извади нещо от джоба си.
– Тя ми изневерява.

– Съчувствам ви, но ние не сме частни детективи. Не следим никого.

Айви започна да обикаля младежа и да го проучва.

– Знам - каза момчето бързо.
– Просто… Тя изчезна.

Тобиас се оживи. Той обичаше хубавите мистерии.

– Не ни казва всичко - промълви Айви и скръсти ръце.

– Сигурно ли е това?
– попитах.

– О, да - отвърна момчето, приемайки, че говоря на него.
– Тръгна си и остави тази бележка.

Разтвори бележката и я остави на масата.

– Струва ми се, че в бележката има някакъв шифър. Погледнете тези думи. Не звучат логично.

Взех листа и прочетох думите, които ми посочи. Намираха се от задната страна, надраскани набързо като списък. Същият вид хартия бе използван от годеницата за прощалното й писмо. Показах го на Тобиас.

– Това е Платон - възкликна той, сочейки бележката.
– Всяко е цитат от “Федър”. Платон. Забележителен

човек. Малцина знаят, че в един момент е бил роб на тиранин, който не е бил съгласен с възгледите му и с това, че Платон е превърнал брата на тиранина в свой ученик. За щастие, Платон е бил закупен от човек запознат с ученията му, може да се каже, че му е бил почитател, който го освободил. Дори в древна Гърция е било добре да имаш ревностни почитатели.

Тобиас продължи в същия дух. Той имаше дълбок, успокояващ глас, който обичах да слушам. Огледах бележката, а след това погледнах Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън с лимонадата и водата на Айви. Забелязах, че Джей Си стоеше отпред с извадено оръжие и оглеждаше младежа с присвити очи.

– Уилсън - казах, взимайки лимонадата си.
– Би ли изпратил Одри?

– Разбира се, господарю - отговори иконома.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че не е донесъл чаши за Айви и Тобиас, но се престори, че подава нещо на празните столове. Умът ми допълни подробностите, като си представи чашите и как Айви се наклони да вземе своята от мястото, където Уилсън смяташе, че се намира. Тя му се усмихна мило.

Уилсън излезе.

– Е - попита младежа, - ще можете ли…

Замлъкна, когато повдигнах показалеца си. Уилсън не виждаше проекциите ми, но знаеше кои са стаите им. Надяваше се Одри да е в нейната. Тя имаше навика да навестява сестра си в Спрингфилд.

За щастие няколко минути по-късно тя се появи в стаята. Беше облечена с хавлия.

– Предполагам въпроса е важен - попита, докато сушеше косата си с кърпа.

Вдигнах бележката, а след това и плика с парите. Одри се наклони напред. Тя беше тъмнокоса жена. Появи се при нас преди няколко години, когато работех по един случай с фалшификации.

Тя си мърмори под нос минута-две, след това извади очилата си - изумих се, че носи чифт в хавлията, но Одри си беше такава - и погледна от бележката към плика и обратно. Предполагаше се, че едното е писано от годеницата, а другото - от младежа. Одри кимна.

– Определено е написано от една и съща ръка.

– Материалът не е много - казах аз.

– Кое?
– попита момчето.

– В този случай е достатъчно - отговори Одри.
– На плика са пълното ти име и адрес. Наклонът на буквите, разстоянието между думите - всичко си прилича. “Е”-то е много отличително. Ако имаме повече материал, написаното върху плика може да се приеме за автентично, по мое мнение, на около 90%.

– Благодаря - казах аз.

– Бих искала ново куче - каза тя и се отдалечи.

– Няма да си въобразя кутре, Одри. Джей Си ми създава достатъчно проблеми. Не искам и кучешки лай наоколо.

– Стига де - каза тя и се обърна на вратата.
– Ще го храня с фалшива храна, ще го поя с фалшива вода и ще се правя, че го водя на разходка. Всичко, което едно фалшиво куче би могло да желае.

– Изчезвай - казах с усмивка. Беше хубаво да имам аспект, който не възразява да е халюцинация.