Происход

Кори Джесика

— Ами ти?

— Ще бъда точно зад теб. Тръгвай!

Тя започва да се катери с ловкост, съперничеща на маймунката й, а аз съм плътно след нея. Стига догоре и вече се прехвърля през оградата.

Внезапно нечия ръка ме сграбчва за глезена и започвам да падам.

— Пиа! — изпищява Ейми, протяга се надолу и ме хваща за ръката.

— Спри! Пусни ме! — Изтръгвам се от хватката й. — Бягай, Ейми, бягай!

— Не и без теб!

Поглеждам надолу. Сергей държи и двата ми глезена, а Паоло — лабораторната ми престилка. Отново се обръщам към Ейми, принудена да

взема решение. Пускам се и с двете ръце и за част от секундата успявам да я избутам през пролуката. Тя изпищява и пада на земята от другата страна на оградата, а аз падам в ръцете на учените.

Крещя й да бяга и тя ме поглежда ужасено, преди да хукне сред дърветата. С облекчение се отпускам напълно й ги оставям да ме влачат.

Глава 32

Заключват ме в стъклената ми стая и тичам в банята, където коленича пред тоалетната чиния и повръщам. Не съм яла нищо цял ден, затова от стомаха ми излиза само киселина и изгаря гърлото ми.

След като не мога да изкарам нищо повече, се облягам, дишам тежко и кашлям. Забелязвам, че по тоалетната чиния има алени ивици и вдигам ръце.

Покрити са с кръвта на Ейми.

Повръщам пак, после с препъване стигам до мивката и си мия отново и отново ръцете с гореща вода. По тях се стичат сълзи и оцветени в алено от кръвта капят по белия порцелан. Търкам все по-бързо и цялото ми тяло се тресе.

Когато водата потича студена и ръцете ми изтръпват, се връщам с труд в стаята и падам върху леглото, равнодушна и замаяна. Гърлото ми гори от повръщането, а ръцете ми са вцепенени. Притискам ги към гърдите си и усещам ударите на сърцето си.

Няколко минути чичо Паоло и чичо Тимоти стоят от външната страна на вратата ми и обсъждат мерките за сигурност. Говорят дълго за гривна около глезена, за камери и за преместването ми в изоставеното крило в Лаборатории Б. Накрая чувам как стъпките им се отдалечават и входната врата се затваря зад тях, но някой остава да пази. Чувам дишането му.

Обръщам се с лице към джунглата, вдигам ръце пред лицето си и разглеждам нежните сини линии под кожата си. Тази кръв не е моя. Принадлежи на Ай’оа, на многото, които са умрели, за да се родя аз.

Проследявам една синя вена с нокът и започвам да я натискам. Кожата ми е все така твърда. В този момент сълзите ми потичат, изгарящи като киселина и започвам да драскам все по-силно по китките си, но нищо не се случва. Тази кръв не е моя! Не е моя! — крещи мозъкът ми. Не мога да спра ужасяващата мантра, не мога да спра опитите да разкъсам китките си. Нищо не се получава. Напълнили са вените ми с нечия чужда кръв и няма начин да се отърва от нея.

Накрая се предавам и рухвам на леглото. Китките ми са червени и болят, но болката бързо отминава и те пак са гладки, бели и перфектни.

Колко е глупав чичо Паоло… Не, не „чичо“. Никога вече. Нито той, нито който и да е от тях… Колко е глупав да си мисли, че може да ме обучи да бъда като него и останалите. Че с подходящите тестове и лекции може да ме превърне в хладнокръвен безсърдечен убиец. Че ще заглуша ударите на собственото си сърце,

за да спра ударите на чужди сърца.

Той е бил глупак, но аз също. Вярвах му за всичко. От врабчето в електрическата клетка до бедния беззащитен Снизи. Повярвах му, когато ми каза, че е необходимо. Не беше. Нищо от тези неща не беше необходимо. Беше пилеене, ужасяващо пилеене на живот. Дори и след като чух легендата на Калуакоа и усетих с всяка своя клетка, че е истина, продължих да не вярвам. Не изцяло. Помислих си, дори тогава, че по някакъв начин всичко ще се нареди. Че дневната светлина ще прогони нощните съмнения. Че всичко ще се окаже едно огромно недоразумение.

Да, Паоло е бил глупак.

Но аз бях по-голяма глупачка.

Мисля си за гневното си избухване и не усещам и капка триумф за това, че най-после успях да се изправя срещу него. Ейми е на свобода и бих искала да изпитвам някакво облекчение, но ме обзема единствено чувство на поражение, нещастие и съжаление, и най-вече ужасна, смазваща вина.

Какво ще стане с мен? Ще ме заключат ли като чичо Антонио, само че завинаги? Колко дълго могат да ме държат в тази стъклена клетка? Умът ми започва да прави изчисления, после се забавя и замръзва. Мозъкът ми ме предава за първи път в живота ми. Вместо да се уплаша от това, се чувствам само още по-празна.

Но защо очаквам да бъда същата, която съм била вчера? Предишната Пиа вече я няма. Ако изобщо съм Пиа, то аз съм много различна. Необратимо променена. Осъзнавам, че промяната не се е случила внезапно. Променяла съм се от дни, още откакто за първи път се озовах при Ай’оа. Хората от джунглата ме промениха. Ейо ме промени. От известно време не бях себе си, но досега не го осъзнавах. Опитвах се да балансирам между два несъвместими свята и накрая бях принудена да направя избор. Чичо Антонио знаеше какво ще се случи и се опитваше да ме предупреди, но вместо да избера правилната страна, избрах грешната. Върнах се в Литъл Кейм. Ако само го бях послушала, двамата с Ейо отдавна щяхме да сме си избягали и да сме в безопасност в някоя далечна земя, където дори Паоло не може да ни открие.

Но какво щеше да стане с Ай’оа тогава? Убийствата щяха да продължат, със или без мен. Чудя се дали чичо Антонио е предвидил и това в плана си. Какво си е въобразявал, че ще се случи? Че моето отсъствие ще доведе до мъчителния край на Литъл Кейм? Едва ли. По-скоро щяха да рестартират проекта Имортис с двойно повече енергия.

Нещо се удря в прозореца и сърцето ми прескача.

И още един удар.

Изтичвам до прозореца и се притискам към стъклото.

Ето го, съвсем видим, без дори да се опитва да се прикрие. Само на сантиметри от оградата.

Очите му са освирепели. Знам, че е тук заради Ейми. Представям си пулсиращия в него гняв, също толкова силен, колкото пулсиращото в оградата електричество. Дали сега осъзнава истината? Ай’оа знаят легендата на Калуакоа, знаят, че моето съществуване означава смъртта на мнозина. Просто не са били наясно, че умират самите те.

О, Ейо, съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. За Ейми и за Снизи, и за теб и мен, и за всички други, които не познаваме и са умрели, за да мога аз да живея.