Разбудени фурии

книга трета от поредицата "Такеши Ковач"

Мястото,

където ме събудиха, трябва да е било подготвено най-грижливо.

Същото се отнася и до залата, където предложиха сделката. Харлановият род не върши нищо наполовина и както би ви казал всеки Приет, държи да направи добро впечатление. Черен декор на златисти точици в тон със семейните гербове по стените, недоловим инфразвук, пораждащ сърцераздирателното усещане, че стоиш пред истински благородници. Някакъв древен марсиански предмет в ъгъла тихомълком намеква за прехвърлянето на глобалната власт от ръцете на отдавна изчезналите извънземни благодетели към съвременната и твърда десница на олигарсите от Първите фамилии. Не липсва и задължителната холоскулптура на самия Конрад Харлан в победоносната поза на „планетен откривател“. Едната ръка е високо вдигната, другата засенчва очите му от блясъка на чуждото слънце. Такива ми ти неща.

И ето го Такеши Ковач — излиза от вана с поддържащ гел, презареден в кой знае чия нова плът, кашля и плюе под мекото пастелно осветление, а мрачните съдебни пристави с модерни бански костюми му помагат да се изправи. С изумително пухкави кърпи избърсват по-голямата част от гела, сетне му намятат халат от подобна материя за краткото пътешествие до съседната стая. Душ, огледало — привиквай с това лице, войнико — нови дрехи за новия носител, после право към залата за аудиенции, където предстои разговор с член на Семейството. Жена, разбира се. В никакъв случай не биха пратили мъж след всичко, което им е известно за моето минало. Изоставен от баща-алкохолик на десетгодишна възраст, отгледан заедно с две по-малки сестри, редовни изблици на невротични реакции, когато се сблъсква с властни, патриархални фигури. Не, непременно жена. Някоя добродушна леля от ръководството, натоварена с грижата да задвижва тайно ония дела на Харлановия род, за които е по-добре да не се разчува. Красива, но не прекалено, с изработен по поръчка носител, вероятно малко над четирийсетте по стандартното летоброене.

— Добре дошъл отново на Харлановия свят, Ковач-сан. Добре ли се чувствате?

— Да. А вие?

Високомерно нахалство. Емисарското обучение създава навика да усвояваш и обработваш подробностите от обкръжението с бързина, за каквато нормален човек не може и да мечтае. Хвърляйки поглед наоколо, емисарят Такеши Ковач разбира за броени секунди, всъщност знае още откакто отвори очи във ваната, че акциите му се котират високо.

— Аз? Можете да ме наричате Аюра.

Езикът не е японски, а аманглийски, но изящно оформеното неразбиране на въпроса, елегантното заобикаляне на обидата, без да се прибягва до възмущение, води по пряка линия назад, към културните корени на Първите семейства. Жената леко размахва ръка и жестът е също тъй елегантен.

— Но

в случая няма особено значение коя съм. Предполагам, разбирате кого представлявам.

— Да, напълно.

Може да е заради инфразвука или пък заради сдържаната реакция на жената спрямо недопустимата волност, но така или иначе високомерието в гласа ми стихва. Емисарите попиват всичко наоколо и това донякъде им влияе. Често започваш да усвояваш инстинктивно чуждото поведение, особено ако емисарската ти интуиция възприеме това поведение като изгодно в настоящата обстановка.

— Значи съм пратен за подпомагане?

Аюра тихичко кашля.

— В известен смисъл, да.

— Солова акция?

Само по себе си това не е рядкост, но не е и твърде забавно. В екип от емисари изпитваш увереност, каквато рядко се среща при работа с обикновени хора.

— Да. Тоест вие ще бъдете единственият емисар сред участниците. Можете да разполагате със значителен брой редови сътрудници.

— Звучи добре.

— Да се надяваме.

— Е, какво искате да направя?

Ново деликатно покашляне.

— Всичко с времето си. Мога ли пак да попитам дали носителят е удобен?

— Много удобен, струва ми се. — Изведнъж осъзнавам. Твърде удобен, впечатляващо ниво на реакциите дори за човек, свикнал с бойните модели на Корпуса. Великолепно тяло, поне отвътре. — Да не би да е нещо ново от „Накамура“?

— Не. — Струва ми се, че жената леко извива очи нагоре и вляво. Тя е служител от ръководството на охраната, вероятно има ретинален дисплей за данни. — Модел „Невросистеми Харкани“, изработен по междупланетен лиценз за „Хумало-Кейп“.

На един емисар не му се полага да проявява изненада. Затова присвивам очи само мислено.

— „Хумало“? Не съм ги чувал.

— Да, естествено.

— Моля?

— Достатъчно е да кажа, че ви снабдихме с най-добрата достъпна биотехника. Едва ли трябва да изброявам на човек с вашия опит възможностите на носителя. Ако ви интересуват подробности, можете да ползвате наръчника чрез дисплей, разположен в лявата част на зрителното ви поле. — Лека усмивка, може би намек за отегчение. — Моделът „Харкани“ не се изработва специално за емисари, а нямахме време за индивидуална поръчка.

— Значи сте изпаднали в криза?

— Много проницателно, Ковач-сан. Да, ситуацията би могла да се опише като критична. Желателно е незабавно да пристъпите към действие.

— Е, за това ми плащат.

— Да. — Дали още отсега ще засегне въпроса кой точно плаща? Едва ли. — Както без съмнение вече се досещате, акцията ще бъде секретна. Нищо общо с онази на Шария. Макар че ако не греша, към края на кампанията имахте известен опит в работата с терористи.