Реликвата
Шрифт:
— Наистина?
Марго не беше свикнала някой да проявява интерес към заниманията й.
— Е, косвено. Витрините по примитивна медицина са готови, освен една. Получихме страхотна колекция от шамански растения и изделия от Камерун, която искаме да подредим в последната витрина, но са зле документирани. Ако се съгласите да хвърлите едно око…
— С огромно удоволствие — отвърна Марго.
— Великолепно! Кога?
— Защо не веднага? Имам малко време.
Двамата излязоха от служебния ресторант и тръгнаха по дълъг сутеренен коридор, покрай чиито стените се простираха тътнещи тръбопроводи,
— Колекцията е в едно хранилище на шестия етаж — съобщи с нотка на извинение Мориарти, докато влизаха в един от товарните асансьори. — Надявам се да успея да го открия. Знаете какъв лабиринт от складове е там горе.
— Чухте ли нещо повече за Чарли Прайн? — тихо попита Марго.
— Не много. Очевидно не е заподозрян. Но предполагам, че скоро няма да го видим. Преди обяд доктор Кътбърт ми каза, че е ужасно травмиран. — Мориарти тръсна глава. — Кошмарна история.
На петия етаж Марго тръгна след него по един широк коридор, а после нагоре по метално стълбище. Тесните, лъкатушещи като лабиринт коридорчета бяха точно под покрива на музея. От двете страни се редуваха ниски метални врати, зад които се намираха херметично затворените хранилища с нетрайни антроположки колекции. В миналото периодично бяха впръсквали в тях отровни цианови съединения, за да унищожават вредителите и бактериите, но сега съхранението им се осъществяваше чрез по-изтънчени методи.
Лъкатушейки из тесните коридорчета, двамата подминаха множество струпани край стените предмети: резбовано бойно кану, няколко тотема, редица от разсечени цилиндрични пънове. Беше използван всеки квадратен сантиметър от простиращото се на един милион квадратни фута складово пространство, включително стълбищата, коридорите и кабинетите на младшите уредници. От наброяващите около петдесет милиона артефакти и мостри само около пет процента се намираха в изложбените зали. Останалите бяха достъпни единствено за учени и изследователи.
Нюйоркският Музей за естествена история се състоеше от няколко огромни сгради, свързвани една с друга през годините, за да се стигне до настоящия неизбродим, проснал се върху огромна площ архитектурен конгломерат. Щом преминаха в съседната сграда, таванът стана по-висок и тясната котешка пътечка се превърна в разклонен коридор. През мръсните прозорчета на покрива се процеждаше мътна светлина, която се отразяваше върху подредените по рафтовете гипсови отливки на аборигенски лица.
— Божичко, това място е огромно! — промълви Марго, внезапно усетила хладната вълна на страха, и с облекчение си помисли, че се намира седем етажа над мрачните помещения, където бяха намерили смъртта си двете момченца.
— Най-огромното на света — каза Мориарти, докато отключваше една врата с табела „ЦЕН. АФРИКА, Д–2“.
Той светна 25-ватова крушка без абажур. Марго огледа тясната стаичка, натъпкана с маски, шамански хлопки, боядисани и украсени кожи и цял сноп дълги колове с набучени изрисувани глави.
— Растенията са там. Останалото са шамански принадлежности. Това е огромна колекция, но антропологът Ийстман, който е събирал камерунските материали, не е проявил кой знае каква стриктност по отношение на документирането.
— Това е невероятно! — възкликна Марго. — Изобщо нямах представа…
— Слушай — прекъсна я Мориарти, — когато започнахме проучванията за тази изложба, няма да повярваш какви неща открихме. Само в тази секция има стотина антроположки хранилища и съм готов да се обзаложа, че някои от тях не са отваряни от четирийсет години.
Мориарти изведнъж се въодушеви и придоби самоувереност. На Марго й хрумна, че ако захвърли грубото вълнено яке, свали няколко килограма и смени роговите рамки с лещи, ще стане дори симпатичен.
Мориарти не спираше да говори.
— Миналата седмица открихме един от крайно малкия брой съществуващи образци за юкахирско пиктографско писмо — точно зад онази врата! Щом ми се отвори малко свободно време, ще напиша съобщение за списанието.
Марго се усмихна. Човекът говореше така въодушевено, сякаш беше открил неизвестна пиеса на Шекспир. Беше сигурна, че материалът му би заинтригувал едва десетина читатели на „Списание за американска антропология“. Но ентусиазмът на Мориарти беше симпатичен.
— Както и да е — продължи той, намествайки очилата върху носа си, — имам нужда от малко помощ, за да подредя по смислен начин тези камерунски неща в изложбената витрина.
— Какво искаш от мен? — попита Марго, забравяйки за момент следващата глава от дисертацията си.
Ентусиазмът му се оказа заразителен.
— Не е сложно — отвърна Мориарти. — Направил съм груб сценарий за витрината.
Той измъкна някакъв документ от чантата си.
— Ето — продължи той, прокарвайки пръст по заглавната страница, — тук е уточнено какво целим да покажем с тази витрина. Наричаме го сюжет. От теб се иска само да го поизчистиш и да включиш някои от принадлежностите и растенията.
Марго прегледа документа. Започна дай се струва, че подобен ангажимент бий отнел доста повече време, отколкото предполагаше.
— Колко време ще ни отнеме това?
— О, максимум десетина-петнайсет часа. Ето ти каталога и няколко описания. Но трябва да побързаме. Откриването е след няколко дни.
Тя отново си спомни за следващата глава.
— Чакай малко! Това е много работа, а аз имам да пиша дисертация.
Появилото се недоумение върху лицето на Мориарти беше почти комично. Дори не беше му минало през ума, че тя може да има и други ангажименти.
— Искаш да кажеш, че няма да можеш да помогнеш?
— Може и да опитам да отделя малко време — смотолеви тя.
Лицето му засия.
— Страхотно! Докато сме на шестия етаж, нека ти покажа още някои неща.
Заведе я до друго хранилище и отключи. Вратата се отвори със скрибуцане и разкри поразителна колекция от боядисани биволски черепи, хлопки, пера и цяла редица от скелети, които й се сториха гарванови, завързани с ивици сурова кожа.
— Господи! — задъхана от изумление промълви Марго.