Тримата шишковци

Олеша Юрий Карлович

— Стана ми много страшно. Затворих капаците и реших нийде да не излизам. Обедът изстина, вечерята изстина, а вас все ви няма… — добави тя.

Нощта свърши… Докторът се приготви да си легне.

Между стоте науки, които изучаваше, беше историята. Докторът имаше голяма книга с кожена подвързия. В тази книга той записваше своите разсъждения за важните събития.

— Трябва да бъда редовен — рече докторът, като вдигна пръст.

И въпреки умората докторът взе своята кожена книга, седна до масата и почна да записва:

„Занаятчии, рудокопачи, матроси, целият беден

работнически народ в града се вдигна против властта на тримата шишковци. Гвардейците победиха. Оръжейният майстор Просперо е пленен, а гимнастикът Тибул избяга. Току-що на «Площада на звездата» един гвардеец застреля своя офицер. Това показва, че скоро всички войници ще се откажат да воюват против народа и да защищават тримата шишковци. Ала трябва да се страхуваме за участта на Тибул…“

В този миг докторът чу шум зад себе си. Озърна се. Там имаше камина. От камината излезе висок човек в зелена пелерина. Беше гимнастикът Тибул.

Втора част. Куклата на наследника Тутти

IV. Чудните приключения на продавача на балончета

На другия ден сред „Площада на съда“ кипеше работа: дърводелците строяха десетте ешафода. Конвой от гвардейци наглеждаше работата. Дърводелците вършеха своята работа не особено охотно.

— Ние не искаме да строим ешафоди за занаятчиите и рудокопачите — негодуваха те.

— Те са наши братя.

— Те бяха готови да умрат, за да освободят всички трудещи се.

— Да мълчите! — крещеше началникът на конвоя с такъв страшен глас, че от вика му изпопадаха дъските, приготвени за строежа. — Да мълчите или ще заповядам да ви нашибат с камшици!

Още от сутринта тълпи народ от разни страни се запътиха към „Площада на съда“.

Духаше силен вятър, дигаше се прах, фирмите се клатеха и скрибуцаха, шапките отхвръкваха от главите и се търкаляха под колелата на препускащите екипажи.

На едно място поради вятъра се случи съвсем невероятно произшествие: един продавач на детски балончета беше отнесен от балончетата във въздуха.

— Ура! Ура! — викаха децата, които наблюдаваха фантастичния полет.

Те пляскаха ръце: първо, зрелището беше интересно само по себе си, второ, имаше някаква приятност за децата в неприятното положение на хвръкналия нагоре продавач на балончета. Децата винаги бяха завиждали на този продавач. Завистта е лошо чувство. Но какво да се прави! Балончетата, червени, сини, жълти, изглеждаха великолепни. Всяко дете искаше да има такова балонче. Продавачът имаше цяла купчина. Но чудеса не стават! Нито на едно момче, и на най-послушното, нито на едно

момиче, и на най-внимателното, продавачът нито веднъж в живота не беше подарил нито едно балонче: ни червено, ни синьо, ни жълто.

Сега съдбата го наказваше за неговото безсърдечие. Той летеше над града, увиснал на връвчицата, за която бяха завързани балончетата. Високо в сияещото синьо небе те приличаха на вълшебен летящ грозд от разноцветни зърна.

— Помощ! — викаше продавачът, без да се надява на нищо, като риташе с крака.

На краката си той имаше сламени, твърде големи за него чехли. Докато ходеше по земята, всичко бе благополучно. За да не му се изсулят чехлите, той влачеше крака по тротоара като ленивец. А сега, когато се намери във въздуха, не можеше вече да прибегне към тази хитрост.

— Дявол да го вземе!

Купчината балончета, като се извиваше и проскърцваше, се рееше по вятъра.

Единият чехъл все пак падна.

— Гледай! Китайски орех! Китайски орех! — викаха децата, които тичаха долу.

Действително падналият чехъл напомняше китайски орех.

По улицата в това време минаваше учителят по танци. Той изглеждаше много изящен. Беше дълъг, с мъничка кръгла глава, с тънки крачка — приличаше и на цигулка, и на скакалец. Неговият деликатен слух, свикнал с печалния глас на флейтата и нежните думи на танцьорите, не можа да понесе високите, весели викове на дечурлигата.

— Стига сте викали! — разсърди се той. — Може ли толкова високо да се вика! Възторгът трябва да се изразява с красиви мелодични фрази… Ето например…

Той взе поза, но не успя да даде примера. Както и всеки учител по танци, той имаше навик да гледа главно долу, в краката си! Уви! Той не видя онова, което ставаше горе.

Чехълът на продавача падна на главата му. Неговата глава беше мъничка и големият сламен чехъл се нахлузи точно върху нея като шапка.

Тогава и елегантният учител по танци се развика като говедар подир мързеливи волове.

Чехълът закри половината от лицето му.

Децата се хванаха за корема.

— Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!

Учителят ни Раздватрис

не вдигаше очи навис.

Той не очакваше утеха

от синкавите небеса,

затуй и сламеният чехъл

надяна му се на носа!

Така пееха момчетата, насядали по стобора, готови всяка минута да скочат от другата страна и да офейкат.

— Ах! — стенеше учителят по танци. — Ах, как страдам! Да беше поне бална пантофчица, а то такъв отвратителен груб чехъл!

Свърши се с това, че арестуваха учителя по танци.

— Мили — казаха му, — вашият вид възбужда ужас. Вие нарушавате обществената тишина. Това не бива да се прави изобщо, а още повече в такова тревожно време.

Учителят по танци закърши ръце.

— Каква лъжа! — ридаеше той. — Каква клевета! Мигар мога аз, който живея сред танци и усмивки и самата фигура на когото прилича на цигулков ключ, да нарушавам обществената тишина? О!… О!…

Какво стана по-нататък с учителя по танци, не е известно. Пък най-сетне и не е интересно. Много по-важно е да се узнае какво стана с хвърчащия продавач на балончета.