Бариерата
Шрифт:
— Ами аз ви чаках! — отвърна тя. — Вие нали казахте по едно време, че ще си тръгвате… А навън ми се стори много студено.
— Откъде разбрахте коя е колата ми?
— Нямаше друго пежо… Пък и вратата беше отворена.
— Да, добре! И за какво ме чакахте?… Ако ми е разрешено, разбира се, да попитам?
Но тоя вид ирония надали действува на момичета като нея, на младите хоботници, искам да кажа. Тя само примигна и отвърна простичко:
— Исках да ви помоля да ме заведете до вкъщи… Защото е вече късно и трамваите не работят.
Е! Не толкова глупав претекст!..
— Къде живеете?
— Към Централния затвор — отвърна тя сериозно.
Ама пък посока! Пък може да не е претекст! Как се бъхта дотам пеша посред нощ! Това си е цяло пътешествие.
— Виж какво, мойто момиче — отвърнах аз с доста променен тон. — Вие сама видяхте, че изпих няколко чаши… Как да се мотая из града в това състояние? Представете си, че ме срещне някой патрул на КАТ!..
— Вие нали и без това си тръгвахте? — попита тя учудено. — С колата, искам да кажа…
— Е, да, но щях да мина по странични, тъмни улици.
— Да, прав сте щом е така! — отвърна покорно тя и посегна към вратата.
Много по-късно, когато това немито и нескопосно момиче по един или друг начин стана част от живота ми, тая нейна примирена покорност щеше да къса из ден в ден сърцето и нервите ми.
— Чакайте! — казах аз. — Къде тръгнахте?
— Ами щом е така!
— Ще ви закарам поне до пиацата за таксита.
— Не, няма нужда!
И слезе от колата. Но като видях нейната убита, някак несвястна походка, не разбрах как съм излязъл навън. Като я настигнах, тя плачеше, безмълвно наистина, но сълзите обилно течеха по лицето й. Съвсем се обърках. С моето малко хладно и може би отчуждено сърце все пак не можех да понасям женски сълзи, те винаги ме разстройваха. Изглежда, момичето не беше това, което отначало помислих.
— Ако нямате пари за таксито — казах аз, — с удоволствие ще ви услужа. Как тъй ще вървите пеша по това време!
— Не, не! — възкликна тя. — Не, няма нужда!
Горда на всичко отгоре! Ако не се беше разплакала, щях отново да я нахокам. Горда, пък се пъха в чужди коли!
— Добре, вървете с мен, ще ви закарам! — казах аз. — Докато не сте се удавили в тия сълзи.
И тръгнах ядосан към колата си. Тръгнах, но не чух никакви стъпки след себе си. Като се обърнах, тя стоеше с гръб към мен и гледаше към небето тъй, сякаш се готвеше да полети към него. Това усещане беше много силно, струваше ми се, че вятърът всеки миг ще я отвее — толкова лека и безплътна ми се стори в тоя миг.
— Хайде, защо не идвате? — попитах аз нетърпеливо.
Тя тръгна послушно към мене, после нерешително спря.
— Не смея да се върна у дома — каза тя. — Страх ме е…
— От кого ви е страх?
— От майка ми… Тя и без това няма да ме пусне по това време. Пък и да ме пусне — все едно. Вие нямате представа що за човек е тя! — В гласа й прозвуча съвсем искрено отвращение.
— Добре де, тогава какви комедии ми устройвате?
Тя примига смутено, после каза просто и ясно:
— Аз… аз си помислих, че вие ще ме поканите…
Сега ми е трудно да си представя чувствата, които тогава съм
— Ами да вървим тогава!.. Няма да ви оставя на улицата.
Лицето й изведнъж светна, вятърът сякаш изтри с ръка сълзите й. Случаят явно беше по-невинен, но в същото време и много по-лош, отколкото съм могъл да очаквам. Но дори не се мъчех да размишлявам в тоя миг. Всъщност кой ли би могъл да ги разбере истински тия днешни момичета, като те сами себе си не разбират.
— Как се казвате? — запитах аз.
— Доротея…
— Е, добре, Доротея, изглежда, че все пак знаете доста за мен… Името ми, марката на колата. А как разбрахте, че жена ми няма да ви напердаши, като отидем сега у дома?
— Вие сте разведен — отвърна тя. — И живеете съвсем самичък.
— А това откъде знаете?
— Ами докато ви чакахме на масата, Жан разказа за вас разни работи… Хвалеше ви, разбира се. Каза между другото, че сте сопнат, но много добър човек.
Да, ясно, трябваше да се досетя. Но и момичето не беше толкова загубено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Много добре бе съобразило какво трябва да се направи. И не разиграваше ли сега, без само да разбира, някаква много тънка и далечна игра? Никак не беше изключено. Само едно нещо много ясно съзнавах в тоя момент — въпреки всичко в нея нямаше ни хитрина, ни преднамереност. Това поколение е всъщност достатъчно лишено от скрупули, за да има нужда от лъжи и тънки преструвки.
Качихме се в колата, аз отново я оставих да седне отзад. Нямах никакво желание да скъсявам първоначалната дистанция. Дори да е имала някаква инстинктивна хитрина в себе си, нищо няма да я огрее. Така се беше сгушила в ъгъла, че не я виждах дори в огледалото за обратно виждане. Мълчеше си, може би бе заспала. Не беше никак чудно, наближаваше три часът. А тя, естествено, бе преживяла доста неизвестности и несгоди, докато си хване това глупаво пиле, каквото бях аз. Както и да е, чувствувах се съвсем нормално. Пък и обичам да карам нощем по пусти улици, по булеварди, из които вятърът мъкне пияници и мръсни хартии. Обичам да усещам как ме облъхва топлият дъх на мотора, как го поемам на едри глътки като от кислороден мехур. Ще я оставя да спи в хола, разбира се. В най-лошия случай да ми задигне някоя от голите абаносови фигурки, които моят брат бе донесъл от Африка. А сега-засега най-важното беше да се качим незабелязано в асансьора. Не че държа толкова много на чуждите мнения, но младата леди явно не ми подхождаше. Пък и с тоя блудкав вермут в стомаха кой знае как щяхме да изпълзим четиринайсет етажа. Живеех на последния от тях, над мене имаше само облаци, небе и добре охранени, мързеливички музи.