Братята

Гришам Джон

Бийч и Ярбър прочетоха писмото и разгледаха снимката. В тясната претъпкана стаичка цареше пълна тишина. Дали това не беше големият удар?

— Колко ли струва този самолет? — попита Спайсър и тримата се разсмяха. Смехът им беше нервен, сякаш не можеха да повярват.

— Два-три милиона — каза Бийч. Тъй като той беше от Тексас и бившата му жена беше богата, другите двама приеха, че той разбира от самолети повече от тях. — Това е малък лиърджет.

Спайсър би се задоволил с един малка чесна или с всичко, което би могло да го издигне над земята и да го отведе

надалеч. Ярбър не искаше самолет. Той искаше билети за първа класа, където ти носят шампанско и две менюта и можеш да си избереш кой филм да гледаш. Първа класа над океана, далеч от тази страна.

— Дайте да го притиснем — предложи Ярбър.

— Колко да му искаме? — попита Бийч, без да сваля очи от снимката.

— Поне половин милион — отряза Спайсър. — Ако ги даде, ще поискаме още.

Седяха мълчаливо, като всеки мислеше за своята част от този половин милион. Третината на Тревър започваше да им пречи. Адвокатът щеше да вземе сто шейсет и седем хиляди долара, а на тях щяха да останат по сто и единайсет хиляди. Не беше зле за затворници, но би трябвало да бъде много повече. Защо адвокатът получаваше толкова много?

— Ще намалим дела на Тревър — заяви Спайсър. — От доста време си го мисля. Отсега нататък парите ще се делят на четири. Той ще взема равен дял.

— Едва ли ще се съгласи — каза Ярбър.

— Няма избор.

— Така е съвсем честно — обади се Бийч. — Ние вършим работата, а той получава повече от всеки от нас. Аз казвам да намалим дела му.

— Ще му съобщя в четвъртък.

Два дни по-късно Тревър пристигна в Тръмбъл малко след четири часа с особено тежък махмурлук, несмекчен нито от двучасовия обяд, нито от едночасовия следобеден сън.

Джо Рой изглеждаше непривично нервен. Той му подаде писмата за изпращане, но задържа един голям червен плик.

— Този скоро ще го притиснем — каза той, като потупваше с плика по масата.

— Кой е той?

— Някой си Брант от Филаделфия. Крие се зад пощенска кутия, така че ще трябва да проучиш въпроса.

— Колко ще му вземем?

— Половин милион долара.

Зачервените очи на Тревър се свиха, а сухите му устни се разтвориха. Пресметна процентите — в неговия джоб щяха да влязат сто шейсет и седем хиляди долара. Изведнъж купуването на яхтата му се видя по-скорошно. Може би нямаше да му трябва пълен милион, за да затвори кантората си и да тръгне към Карибите. Може би половин милион също щеше да свърши работа. А вече беше толкова близо до него!

— Шегуваш се — каза той, макар да не го вярваше. Спайсър нямаше чувство за хумор и определено се отнасяше сериозно към парите.

— Нищо подобно. Освен това променяме процента ти.

— В никакъв случай. Сделката си е сделка.

— Сделките винаги могат да бъдат променени. Отсега нататък твоят дял ще бъде колкото нашия. Една четвърт.

— И дума да не става.

— Тогава си уволнен.

— Не можете да ме уволните.

— Току-що го направих. Да не би да мислиш, че не можем да намерим друг подкупен адвокат, който

да ни пренася пощата?

— Аз знам прекалено много — каза Тревър. Бузите му внезапно порозовяха, а езикът му изпръхна.

— Не се надценявай. Не си толкова незаменим.

— Напротив, съм. Мога да ви издам.

— И ние можем да те издадем, самохвалко. Само че за разлика от теб ние вече сме в затвора. Ти си този, който има какво да губи. Ако почнеш да създаваш проблеми, ще дойдеш от другата страна на барикадата.

Болка прониза челото на Тревър и той затвори очи. Не беше в състояние да спори. Защо беше останал толкова до късно снощи в бара? Трябваше да бъде бодър за срещите си със Спайсър. Вместо това беше уморен и полупиян.

Зави му се свят и той си помисли, че пак ще започне да му се повръща. Направи си сметката. Спореха за разликата между сто шейсет и седем и сто двайсет и пет хиляди долара. Честно казано, и двете суми му звучаха добре. Не можеше да рискува да бъде уволнен, защото бе успял да пропъди и малкото клиенти, които имаше. Прекарваше по-малко време в кантората и не отговаряше на обажданията им. Беше намерил далеч по-доходоносна работа и беше пратил по дяволите дребните клиенти.

Освен това не можеше да се сравнява със Спайсър. Този човек нямаше съвест. Той беше подъл мошеник, който отчаяно се стремеше да натрупа колкото се може повече пари.

— Бийч и Ярбър одобряват ли това? — попита Тревър, макар прекрасно да знаеше, че са съгласни, а и да не бяха, той нямаше как да разбере.

— Разбира се. Те вършат цялата работа. Защо ти да получаваш повече от тях?

Наистина звучеше малко несправедливо.

— Добре де, добре — каза Тревър. Главата продължаваше да го боли. — Не случайно сте в затвора.

— Не пиеш ли прекалено много?

— Не! Защо питаш?

— Познавам много пияници. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Ти си гледай своята работа, а аз ще си гледам моята.

— Дадено. Само че никой не иска пияница за адвокат. Ти ръководиш всичките ни пари, спечелени по незаконен път. Ако си поразвържеш езика в някой бар, ще започнат да ти задават въпроси.

— Мога да се контролирам.

— Добре. Освен това внимавай. Ние изнудваме хората, създаваме им неприятности. На тяхно място аз бих се изкушил да дойда и да се опитам да разбера това-онова, преди да кихна парите.

— Те са твърде изплашени.

— Въпреки това си дръж очите отворени. Ти трябва да бъдеш трезвен и внимателен.

— Благодаря за съвета. Нещо друго?

— Да, искам да заложиш на няколко мача. — Това беше разговор по същество. Спайсър разтвори един вестник и те започнаха да отбелязват залозите.

Тревър си купи бира от едно магазинче край Тръмбъл и бавно започна да я пие, докато пътуваше към Джаксънвил. Опитваше се да не мисли за техните пари, но не можеше да се сдържи. Общо в тяхната сметка и в неговата в офшорната банка имаше малко повече от двеста и петдесет хиляди долара — пари, които той можеше да вземе когато си поиска. Като прибавим половин милион долара, ставаха седемстотин и петдесет хиляди!