Братята

Гришам Джон

Работеше усилено на яркото слънце, поддържаше тена си, стараеше се да не дебелее и се опитваше да приема всичко по-леко. Само че след десет дни Бъстър знаеше, че няма да издържи четирийсет и осем години.

Четирийсет и осем години! Дори не можеше да си го представи. Пък и кой ли би могъл?

Бъстър плака през първите четирийсет и осем часа.

Тринайсет месеца по-рано той и баща му работеха на пристана си, поправяха лодки и два пъти седмично ловяха риба в залива.

Бъстър се движеше бавно с машината за плевене покрай бетонния

ръб на баскетболното игрище, където в момента се играеше настървен мач. После стигна до големия пясъчник, където понякога играеха волейбол. В далечината по пистата за бягане вървеше една самотна фигура, стар на вид човек без риза и с вързана на опашка дълга сива коса. Изглеждаше смътно познат. На път за пистата Бъстър оплеви двете страни на една пътечка.

Самотната фигура беше Фин Ярбър, един от съдиите, които се опитваха да му помогнат. Той вървеше по елипсата равномерно, с изправена глава, изпънат гръб и стегнати рамене. Не беше олицетворение на атлетизма, но не беше и зле за шейсетгодишен мъж. Ярбър беше бос и без риза. По загрубялата му кожа струеше пот.

Бъстър изключи машината за плевене и я остави на земята.

Ярбър се приближи, забеляза момчето и каза:

— Здрасти, Бъстър. Как си?

— Още съм тук — усмихна се криво момчето. — Имате ли нещо против да повървя с вас?

— Разбира се, че не — отговори Фин, без да спира.

Минаха двеста метра, докато Бъстър събере смелост да попита:

— Какво става с моето обжалване?

— Хатли Бийч се занимава с него. Присъдата изглежда изрядна, което не е хубаво. Много хора влизат тук с грешки в присъдите и обикновено подаваме няколко иска и сваляме по няколко години. Но в твоя случай не е така. Съжалявам.

— Няма нищо. Какво са няколко години, когато ме чакат четирийсет и осем? Двайсет и осем, трийсет и осем, четирийсет и осем — какво значение има?

— Все пак можеш да обжалваш. Има някакъв шанс решението да бъде отменено.

— Малък шанс.

— Не трябва да се предаваш, Бъстър — каза Ярбър без капчица убеденост. Да храниш някаква надежда означаваше да имаш някаква вяра в системата. Ярбър определено нямаше никаква. Той беше осъден по същите закони, които някога беше защитавал.

Това бедно момче не беше направило нищо лошо. Ярбър бе прочел достатъчно от документите по делото му, за да вярва, че Бъстър е напълно невинна поредна жертва на престарал се прокурор.

Поне според документите изглеждаше, че бащата на момчето бе укрил някакви пари, но нищо сериозно. Нищо, което да предполага обвинение в конспирация, дълго сто и шейсет страници.

Надежда. Чувстваше, че го мами дори при самата мисъл за това. Апелативните съдилища бяха пълни с представители на десницата, които настояваха за спазването на реда и закона и рядко отменяха присъда по дело за наркотици. Щяха да ударят един гумен печат на молбата за обжалване и щяха да си мислят, че са допринесли с нещо за сигурността по улиците.

Най-големият страхливец беше

съдията на процеса. Работата на прокурорите е да обвиняват кого ли не, но съдиите са тези, които са длъжни да отсяват невинните обвиняеми. Бъстър и баща му трябваше да бъдат отделени от колумбийците и техните съучастници и да бъдат освободени още преди да е започнал процесът.

Сега един от двамата беше мъртъв. С другия беше свършено. На никой във федералната съдебна система не му пукаше. Поредната наркоафера.

При първия завой Ярбър забави ход, а после спря. Вдигна поглед към далечината, към края на някаква гора отвъд тревите. Бъстър също погледна натам. От десет дни той обикаляше Тръмбъл и отбелязваше липсата на огради, бодлива тел и пазачи.

— Последният, който избяга оттук, тръгна през тези дървета — рече Ярбър, загледан в нищото. — Гората продължава няколко километра, а после стигаш до второкласен път.

— Кой беше този човек?

— Казваше се Томи Адкинс. Бил банкер в Северна Каролина и го хванали да бърка в кацата с меда.

— Какво стана с него?

— Един ден се смахна и замина. Забелязаха едва след шест часа. Един месец по-късно го откриха в мотелска стая в Кокоа Бийч — не ченгетата, а камериерките. Бил свит на кълбо на пода и смучел палеца си. Напълно изкукал. Пратиха го в някаква психиатрия.

— Шест часа значи?

— Да. Горе-долу веднъж годишно някой просто си заминава. Съобщават на ченгетата в родния му град, вкарват името му в полицейските компютри и други такива стандартни неща.

— Колко от избягалите ги хващат?

— Почти всички.

— Почти?

— Да, но ги хващат, защото избягалите затворници правят глупости. Напиват се по баровете. Карат коли без задни фарове. Обаждат се на приятелките си.

— Значи ако имаш мозък, можеш да успееш?

— Разбира се. С внимателно планиране и малко пари не би било трудно.

Продължиха да вървят, но вече по-бавно.

— Кажете ми, мистър Ярбър — прошепна Бъстър. — Ако ви оставаха четирийсет и осем години, бихте ли избягали?

— Да.

— Само че аз нямам пукната пара.

— Аз имам.

— Бихте ли ми услужили тогава?

— Ще видим. Дай ми малко време. Посвикни с Тръмбъл. Сега те наблюдават по-внимателно, защото си нов, но с времето ще забравят за теб.

Бъстър успя да се усмихне. Току-що присъдата му беше намалена драстично.

— Знаеш ли какво ще стане, ако те хванат?

— Да, ще ми добавят още няколко години. Много важно. Най-много да ми се съберат петдесет и осем. Не, сър, ако ме хванат, ще си пръсна черепа.

— И аз така бих постъпил. Трябва да бъдеш готов да напуснеш страната.

— И къде да отида?

— Някъде, където ще се слееш с тълпата и където не екстрадират престъпниците за Съединените щати.

— По-конкретно?

— Аржентина или Чили. Говориш ли испански?

— Не.

— Започни да го учиш. Някои момчета от Маями дават уроци.