Чудакът

Гуляшки Андрей

После ме заговори за специалността ми, за семейството ми, за да се намираме на приказки. Когато секретарката Яначкова донесе най-после кафето, той ме покани с кимване, отпи една глътка и рече:

— Междувременно поисках за вас сведения от инженер Никодимов. Интересуваха се в кой сектор работите и дали се справяте със задачите си. Както знаете, за групата инженери при завода отговаря инженер Никодимов.

— Инженер Никодимов! — престорих се на потресен. — За този строг и взискателен човек аз съм навярно една кръгла нула!

— Е, не се подценявайте толкоз! — усмихна ми се топло и някак тъжно Щерев.

Дето

имаше тъжен поглед, аз си го обяснявах с физическия му недъг — той беше попрегърбен в раменете, не кой знае колко, но все пак. За човек като него, с жена хубавица, този недъг беше едно истинско нещастие, и аз го разбирах отлично. Да не дава бог никому, но пък кой дявол го беше карал да се жени за лъвица? Нему отиваше скромна кравичка, а Мая беше царственна сърна, дивно творение на природата. За да смекчи туй очебийно физическо неравенство помежду им, Щерев си беше придал малко благообразен вид, при това — доста оригинален, постарал се беше да заприлича някак си на «божи човек»: с увиснали мустаци, с пророческа брадичка и с хлътнали бузи, които поддържаше кой знае с какъв режим в храната си. Да си кажа правичката, такива мъже не будеха в душата ми състрадание, а напротив! Но тогава трябваше да внимавам в картинката, защото — такъв или инакъв, от тоя брадат козел ми зависеше бъдещето.

— Другарят Никодимов едва ли ще си спомни физиономията ми! — продължавах да правя печално лице. — Ние, обикновените инженери, сме повече от една дузина, де ще помни тогова или оногова от нас!

— Длъжен е да ви знае! — каза Щерев. — Аз съм сигурен, че той познава всички ви.

— Съмнявам се! — рекох.

— Не е добре, дето се съмнявате. Вие го обиждате в душата си. Лично вас той помни например отлично. Има добро мнение за вас, смята ви за дисциплиниран и трудолюбив специалист.

Аз наведох глава.

— Той ви цени като специалист — продължи Щерев, — а на мене ми е драго, че сте добър човек. Много ми е драго. Защото се срещат доста специалисти, които не са цвете за мирисане.

— Всякакви има! — рекох. — Светът е шарен, главното е всеки да си гледа работата.

— На първо място е задължението — Щерев повдигна показалец, — задължението да се живее достойно. Това е най-главното. Който живее достойно, той работи съвестно. Има хора, които работят съвестно, стават челници, преизпълняват планове, но не живеят достойно. Отдават се на сребролюбие и на други пороци.

«Гледай го ти праведника! — рекох си. — Чете ми морал!»

— Съгласен съм — рекох. — Трябва достойно да се живее и достойно да се работи.

— Достойната работа произтича от достойния живот, тя е негово СЛЕДСТВИЕ! — подчерта Щерев. — Едно е законът, а друго е следствието, вие не слагайте знак на равенство между закона и следствието, приятелю! Трябва достойно да се живее, за да се работи съвестно! Такава е истината.

Иконообразният му вид и наставническите му думи ми напомниха нещо попско и аз неволно се засмях.

— Вие не сте ли съгласен, другарю Спиров? — запита ме изненадано той.

— А, моля ви се! — рекох. — Как тъй да не съм съгласен? Напротив!

— Вие сте добър човек и не би трябвало, нито би било редно да мислите другояче. Но има хора, които не споделят моите принципи. Никодимов например не е съгласен с мен!

— Как е възможно? — направих се на учуден. — Той смята, че изоставаме, защото не умеем да работим добре, а аз

казвам, че изоставаме, защото не работим достойно. Това са различни неща. Принципно различни неща! — чукна той с кокалчето на показалеца си по масата. — Неговото схващане произтича от убеждението, че главното в трудовия процес са сръчността и умението, а аз казвам, че главното в трудовия процес е съзнанието. Има ли съзнание — сръчността и умението вършат добра работа. Няма ли съзнание — работата не върви, макар хората да са сръчни и да познават отлично професията си.

— Оставете го Никодимов да мисли каквото си ще! — рекох. — Негова си работа!

— Да вземем за пример нашето изоставане — продължи Щерев мисълта си. — Сега това е най-важният въпрос, който вълнува и нас, и министерството. Трябва да се изясни какво всъщност бави нашата работа. Според Никодимов техническата подготовка на монтажниците не била на подходящо равнище. Не бил достатъчно строг и директорът ни. А аз мисля, че когато човек има чувство за достойнство, той работи сръчно, честен е спрямо другите и изпълнява задачите си, без да бъде пришпорван с глоби и други наказания. За съжаление мнозина от нашите хора нямат чувство за достойнство, затова работят, както им дойде, и по отношение на дисциплината не проявяват отговорност.

— Аз мисля, че не бива да куца нито подготовката, нито съзнанието! — рекох. — И подготовката, и съзнанието трябва да са в отлична форма!

— По принцип е така, вие сте прав, но в конкретния случай? — Той се наведе към мен. — В конкретния случай кое куца повече според вас?

Вътрешно се ядосах малко, като го виждах как напира за мнението ми. Защо ме караше да взимам страна, дявол да го вземе! Нека в Управлението да си блъскат главите, мене какво ми влизаше в работа? Защо да се навирам между шамари?

— Не съм мислил по този въпрос — рекох. — Нямам готов отговор. Но ще наблюдавам работата на колектива, своето собствено поведение ще проучвам и след известно време може би ще стигна до някое свестно заключение. И ако повторно ми направите чест да разговаряте с мен, ще ви кажа с удоволствие какво мисля.

Имах чувството, че се измъкнах от «обкръжение» и мислено потрих ръце. Ще ме помъкне между шамарите ли? Хайде де!

— Вие ми харесвате — каза Щерев и по лицето му се изписа наистина израз на открито задоволство.

А аз се зачудих в себе си: като толкова откровено и недвусмислено изразяваше мнението си по най-важни и парещи въпроси — не си ли създаваше затруднения, не влизаше ли в опасни конфликти с такива влиятелни и авторитетни хора като Никодимов например?

— Вие сте честен и откровен човек! — каза Щерев. — Аз уважавам честните мнения, дори когато не съвпадат с моите. С Никодимов не съм съгласен по много въпроси, но аз го уважавам, защото той не крие мислите си. Вие си признахте, че не сте се замисляли върху причините на изоставането. Браво! Необходимо е душевно благородство, за да се признае един ръководящ човек в някакъв грях. Вие го притежавате това благородство! То веднага бие на очи, защото в днешно време мъчно ще намерите ръководител, който да не се изкарва за светец. «Плакнеш, братко, плакнеш! — помислих си. — Имаш остър ум, но характерът ти е мек, затова предпочиташ да умуваш, вместо истински да се бориш, заобикаляш опасните проблеми с философстване, вместо да влизаш в остри конфликти. Затова ти се разминава!»