Чудакът, Гуляшки Андрей

Чудакът

на обложку

Гуляшки Андрей

Шрифт:

Когато наближихме москвича, лявата му предна врата се отвори, показа се Мая.

— Соня, аз ще те наплескам! — каза Мая. — Защо слизаш, без да ме питаш?

— Но, мамо, това е чичко Юлиян! — каза детето, като не изпускаше ръката ми.

Мая беше без шапка, в разкопчано кожено палто, с къса пола, която откриваше коленете й. Тя ми подаде лявата си ръка, а дясната не сваляше от волана.

— Наистина си бил ти! — каза някак равнодушно тя. — Здравей!

— Здравей, Мая! — казах аз. — Как си? — Студ някакъв полази

към сърцето ми, но усетих, много добре усетих, че ония кепенци бяха започнали тихичко да се разтварят. — Кога пристигна?

— Преди една седмица! — кимна тя. И се извърна към Соня: — Още ли не си седнала на мястото си? — Гласът й беше фалшиво сърдит.

— Чичко Юлияне, ела и ти с нас! — задърпа ме Соня към купето.

— Друг път, момичето ми! — рекох й. Помогнах й да се настани. — Довиждане, Мая! — протегнах на Мая ръка.

Сипеше се помежду ни сняг, здрачът синееше вече, но ми се стори, че за миг или за по-малко тя ме изгледа с тревога и с някаква безкрайна мъка. Навярно тъй ми се беше сторило, защото помежду ни се сипеше гъст сняг и зимният здрач беше станал по-син.

— Довиждане, Юлияне! — каза Мая. И добави, като затваряше вратичката: — Навярно ще се видим пак.

Колата бавно потегли.

Какъв сняг

Сняг и преспи затрупаха пътя на височината, наложи се да сваляме с шейни контейнерите с метал, които ни изпращаха за преработка. Беше опасно, но нямаше как. Пък и кой знае защо, опасностите вече не ме вълнуваха, тревожех се само за момчетата, които щяха да водят шейните. Реших да се спусна пръв по траверса, за да отворя на другите «път». Тоя следобед, връщайки се от завода, където беше ходила при мъжа си, Мая спря москвича си пред моята портичка и ми изсвири с клаксона да изляза.

Мая ми каза:

— На 31 следобед ще ти дойда най-после сама на гости. — Тя помълча малко, стисна ръката ми и допълни: — На туй мъчение трябва да сложиме най-после край, не мога вече!

— Благодаря ти, Мая! — рекох.

Разгърнах палтото и, притиснах я силно до гърдите си.

И зацелувах лудо устните й, които така всеотдайно ми предлагаха душата й и искаха моята.

— Мъжът ми ще води Соня при старите — успя да каже тя. — Ще се забавят до вечерта!

— Ще те чакам, Мая! — казах аз.

Беше се задъхала, като да изкачаше нанагорнище. После се усмихна и рече:

— Ще се върнем заедно до вкъщи, накупила съм много играчки и украшения за елхата… Искам да окичим заедно елхата, съгласен ли си?

— О, да! — рекох. — А мъжът ти?

Тя отново ми подаде устните си. Не беше разумно, защото можеше да ни види някой, но ние не се отделяхме вече един от друг.

Сетне Мая ми каза:

— Към четири часа ти застани на верандата и гледай към пътя. Щом се покажа с москвича на височината, излез на шосето да ме посрещнеш!

Щерев беше

й купил в началото на месеца дългоочаквания МОСКВИЧ.

— Непременно ще те посрещна, Мая! — рекох. — Непременно ще те посрещна на шосето!

Гледах дълго подир колата й. Дълго гледах, докато тя се скри на завоя. И тогава осъзнах, веднага след като колата се скри в завоя, че това беше нашата последна среща. Чистият сняг ли ми го каза, белият простор ли, който се ширеше пред очите ми, вятърът ли, който, плъзгайки се по снега, свиреше като на тънка стоманена струна?

И ето, дойде 31. Навън е бяло, продължава кротко да се сипе сняг. Каква тишина! А ми се струва навремени, че отдалече, много отдалече долита протяжен звън на камбанки. Това е въображение, разбира се. Аз не помня да е имало, поне по мое време, конски шейни в Н. Тъй ми се струва, че отдалече долита звън на камбанки.

Написал съм писмо за Лили. Слагам го във вътрешния джоб на шубата си, ще го пусна след малко в пощенската кутия на гарата. Там прибират писмата три пъти на ден. Как ще се изненадат моите приятели от станцията, като ме видят!.. А Лили ще получи писмото ми утре към обяд. Трябва непременно да го получи, за да не ме чака напразно. Утре ще й изпратя от София честитка!

Сега ще изляза на двора, ще изкарам колата си на шосето, но няма да я обърна към Н, към къщата на Щереви, а ще я обърна към завода. Оттам има един нов път, който води пряко за гарата.

След това ще се върна, ще изляза на верандата, за да чакам кога ще се покаже москвичът на Мая в далечината. Багажът ми е в колата, писмото до Лили е в джоба на шубата ми…

Какъв сняг се сипе над света, какъв сняг!

Свръхкратко послесловие от автора

Ще перифразирам думите на заместник-министъра Диньо Диновски, бившия тъст на Юлиян:

«Ето какъв човек е Юлиян! Да му дойде любимата на крак, вкъщи, а той да й обърне гръб!

И да остави неокичена една новогодишна елха! Чудак, нали?»

Навярно чудак! — мисля си и аз.

Информация за текста

Сканиране и разпознаване: essop, 2010

Корекция: Yo, 2010

Издание:

Андрей Гуляшки. Чудакът

Изд. «Български писател»