Чудакът
Шрифт:
— Джипката, казвате вие! — повтори той. Кой знае защо, той изговори думата «джипка» малко натъртено.
— Аз не казвам нищо, тъй пише в телеграмата! — засегна се телеграфистът.
Нашият човек помълча някое време и аз забелязах как по лицето му започна да се изписва една загадъчна усмивка.
— Е, добре! — каза той накрая. — Аз ще почакам тази джипка!
— Ами ще почакате, какво ще правите! — рече телеграфистът.
Той беше обут в кафяви кадифени панталони. Носеше късо кожено якенце върху карирана жълто-червена
— Вие да не сте някой майстор от завода? — намесих се в разговора аз. Зададох въпроса си любезно, защото ми се стори, че телеграфистът май прекаляваше със суровия си тон. Телеграфистът си говореше така; само когато играехме белот, гласът му ставаше мек като памук.
— Майстор съм! — кимна нашият човек и пак се усмихна загадъчно.
— Какъв майстор? — попитах. — Има всякакви майстори.
— Машинен майстор, монтажист — рече той.
— Добре — рекох. — Туй е добра професия. Ако човек се старае, тази професия носи добри пари.
Когато отворих дума за парите, аз пак видях онази промяна в погледа му, за която споменах одеве. Една дълбочина се открои, светла на повърхността и тъмна, и малко горчива към подмолите. — «Лесно май ги харчиш паричките! — помислих си. — Обича ги, но не умее да пести!»
— Извинявайте! — кимна ни той и се отдалечи.
Дойдоха помощникът, магазинерът, маневреният локомотив наду пищялка, около навесите закипя работа. Пристигнал беше от ЗПЦМ-то тежкотоварен камион. «Закипя» не е най-точната дума, другарю, през такива дни, какъвто беше тогавашният, работата по-скоро «мърда», а кръвта на човека кипи; нямаше още пладне, а живакът в термометъра се качваше вече към тридесеттях!
За да сложим точка на тази част от разказа, другарю, ще ти кажа, че монтажните работи в завода не вървяха, носеха се слухове, че там ще се разиграе скоро-скоро един кадрил. Трябвало е преди година още всички машини да са по местата си, а по онова време половината халета на «гиганта» стояли празни, можело из тях с автомобил да се разхождаш насам и натам. Такива приказки стигаха до «станцията», затова и аз си мислех тогава, че в ЗПЦМ-то без кадрил няма да мине!
Сега, като оплакнахме гърлата си с по една малка водчица, може да продължим:
Половин час след нашия разговор с «майстора» — гледам — негова милост отново се насочва към апаратната.
— Какво иска пак тоя! — сопна се телеграфистът. — Човек не успява да си прочете вестника от навляци!
Трябва да ти кажа, другарю, че колкото наближаваше време за първия белот, толкова телеграфистът ни ставаше все по-нервозен. Работата на телеграфиста е такава, че изнервя човека, затуй не придирях твърде, когато нашият повишаваше тон и езикът му започваше да реже. Началникът е длъжен да влиза в положението на хората си, нали? Навремето ушите ме заболяваха от псувните на моите огняри, но търпях. Началниците, за разлика от по-нисшите чинове, трябва по начало да са търпеливи и да разбират човека.
Майсторът пак ни се поклони твърде учтиво, на такива поклони не бяхме свикнали, та не знаехме дали се подбива
— Имам една молба! — рече той.
— Нямате ли си работа? — сопна му се телеграфистът.
— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихна ни се кротко майсторът. — Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?
— За какъв дявол… — зина телеграфистът, но аз навреме го прекъснах:
— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — попитах го по човешки.
— Искам да поработя в градинката! — рече той.
Помълчахме някое време, после аз му рекох:
— Ами ваша милост разбира ли от градинарство? Ако става дума за нашата градинка, тя е държавна, не служи за развлечения.
— И за губивреме! — допълни ме телеграфистът.
— Моля ви се! — рече майсторът. — Аз няма да повредя държавната градинка. Ще ми се да я почистя само от плевели!
Нещо заседна в гърлото ми, пък и пустият му телеграфист заби нос в ролките си, като че ли онемя изведнъж. За щастие или за нещастие, един господ знае за какво, покрай апаратната мина единият от мързеливците стрелочници и аз му подвикнах:
— Ей, Милане! Дай на тогова една мотичка и едно гребло!
— Слушам! — отговори за пръв път по служебному дяволът и като изгледа в гърба майстора, направи кисела гримаса и заситни към магазията. А ние с телеграфиста, сякаш ни лук яли, ни лук мирисали, забихме носове в тефтерите и гузно — от толкова ми ти време! — тайничко запоглеждахме часовника дали е ударил часът за поредния белот.
Майсторът пък, той свали коженото яке, запретна ръкави на шарената си риза и смело навлезе сред трънаците на нашата отколе занемарена градинка…
После всичко си протече според разписанието. То е светаята светих на железничарската работа. За обяд разтворихме две кутии копърка, хапнахме набързо и почистихме масата. Довтаса и магазинерът. Пристигна потен-изпотен и бившият директор на банковия клон. Как се домъкна в тази жега с таратайката си, едно пежо отпреди войната, не ми идеше наум. Пък и защо ми трябваше да му мисля! Уж играех, уж хвърлях козове, пък току поглеждах през прозореца.
Майсторът беше почистил градинката до средата. Една голяма купчина магарешки тръне и изсъхнал жилав треволяк лежеше накамарена встрани. Толкова силно печеше дяволското му слънце, че по едно време очите ме заболяха и взех да бъркам валетата с попове.
— Ей, шефе, опомни се! — сгълча ме телеграфистът, с когото играехме в комбина.
— Ще изгубим играта!
Пепел му на устата, тоя ден наистина загубихме. Локумчетата изядоха магазинерът и бившият директор на банковия клон.
В 4 часа след обяд ни се обадиха от ЗПЦМ-то:
— Абе, тоя Евтимов още ли е при вас?
— На привършване е! — рекох.
— Какво? — изуми се нечий глас.
— Нищо! — рекох. — Чака проклетия ви джип!
— Е, да почака! — рече с облекчение гласът. — След един час пристигаме!