Мрежата
Шрифт:
— Сър…
— Нуждая се от помощта ти — повтори Карвър. — Мога да разчитам на теб, нали?
— Да, сър — тихо отвърна Алекс. — Можете да разчитате на мен.
— Знаех си. Ще се видим сутринта. Междувременно се опитай да поспиш, за да не изглеждаш като зомби. И… не забравяй протокола, нали?
— Да, сър.
— До скоро, Алекс.
Майкълс остана за миг неподвижен, вперил невиждащ поглед в автомобила си. До срещата с президента оставаха няколко часа — време, през което трябваше да подготви доклада си и да поспи. Ако може.
Поклати глава. Глупаво беше да мислиш, че може да контролираш живота
Убиват шефа ти, повишават те в длъжност, предстои ти среща с президента… Как ти се струва всичко това, а?
— Шибана работа… — чу Майкълс собствения си глас.
— Моля? — погледна го стоящият наблизо полицай. — Казахте ли нещо?
— Не!
Майкълс тръгна към колата си.
— Към вас ли, командире? — попита шофьорът.
Значи така. И той вече знаеше за повишението. Какво пък. Можеше да е за добро. Щеше да разполага с повече правомощия и това щеше да улесни задачата му да открие убийците на приятеля си.
— Не — рязко отвърна Алекс. — Карай към офиса.
3
Сряда, 08.09.2010, 11:19
Грозни, Чечения
Владимир Плеханов изтри праха, който все се натрупваше от вътрешната страна на прозореца. Този ситен прах като че ли беше навсякъде — въпреки климатичната инсталация и ежедневните усилия на чистачката. Помнеше го още от времето, когато се стелеше във вид на сажди от крематориумите — пепел от изгорените тела на руските пленници. Но това беше отдавна, преди двайсетина години… С течение на времето все повече се отдаваше на спомени и нищо чудно — все пак беше на шейсет, въпреки че още кроеше смели планове за бъдещето.
Погледна навън през прозореца — гледката си я биваше. Офисът му беше на шестия етаж в компютърния отдел на бившия научен институт, понастоящем военен щаб. От прозореца си Плеханов виждаше новия мост над река Сунжа и огромния тръбопровод Макхакала, който пренасяше черното злато до танкерите в Каспийско море. В далечината се забелязваха и казармите, в които е служил Толстой като млад, а над тях се извисяваха величествените Кавказки планини.
Изобщо градът не беше лош… Разположен сред красива местност и неособено голям, въпреки че тук живееше почти половината население на страната.
Нефтът все още беше най-голямото богатство на страната, въпреки че вече беше на изчерпване. Пламъците на рафинерията горяха ден и нощ и в небето се стелеше черен дим, но не беше далеч денят, когато Чечения щеше да се лиши от своя най-съществен промишлен отрасъл… И тогава щеше да удари неговият час. Той, Владимир Плеханов, щеше да спаси страната си. Да, страната си, защото, въпреки че беше роден руснак, смяташе Чечения за своя родина.
Телефонният сигнал на компютъра стресна размечталия се Плеханов. Той затвори вратата между кабинета си и стаята на секретарката и се наведе над компютъра:
— Включи звукозаглушителите!
— Командата е изпълнена — докладва след малко компютърът.
Плеханов кимна.
— Да? — запита на английски. Системата за сигурност работеше перфектно — собственоръчно се беше погрижил
— Поръчката е готова — докладва нечий глас от хиляди километри разстояние. Гласът на Михаил Ружьо, един от най-верните му и изпитани хора, малко краен наистина, но вещ в занаята.
— Чудесно. Много разчитах на това. Имаше ли някакъв проблем?
— Николас реши да… напусне…
— Така ли? Жалко наистина… Беше добър работник. А уредихте ли преместването на новото място?
— Да, всичко е уредено.
— Добре.
Въпреки че линията беше дълбоко законспирирана, старите навици от спецслужбите бяха в сила. Плеханов беше на мнение, че малко повече предпазливост не е навредила никому. Знаеше, че хората му се укриват в Сан Франциско, така че всяко допълнително уточняване беше излишно. А ако някой прекалено любопитен компютърен гений си навреше носа в техния разговор и успееше по чудо да го разшифрова, щеше да остане разочарован — пълна скука.
Плеханов се канеше да прекъсне връзката, но съобрази, че е редно да похвали хората си за добре свършената работа. Възнаграждението си е възнаграждение, но добрият шеф знае, че от време на време трябва да показва на работниците си, че забелязва усърдието им.
— Предай на всички моите благодарности — добави той. — Справихте се отлично.
— Благодаря, шефе.
Плеханов приключи разговора и се облегна назад с доволно изражение. Всичко се развиваше по план. Изпълнението на грандиозния му сценарий беше започнало.
Натисна копчето на интеркома пред себе си. Никакъв сигнал. Опита отново. Пак нищо. Въздъхна. Отново повреда, за кой ли път вече. Човекът, тръгнал да завладява света, беше принуден да използва допотопно офис оборудване. Срамота. Поклати глава, твърдо решен да сложи край на това.
После стана и отиде да си поръча чаша чай.
Сряда, 08.09.2010, 07:17
Вашингтон
Александър Майкълс се почувства малко по-добре. Докато пътуваха към авеню „Пенсилвания“, той прелисти за последен път доклада си, за да набележи основните пунктове. Колата му беше ескортирана отпред и отзад от правителствени автомобили с тъмни стъкла, а бодигардовете бяха в пълна бойна готовност. Протоколът го изискваше при екзекуция на висш държавен служител. Това бяха обичайните мерки за сигурност още от времето на президента Линкълн. Повечето хора нямаха представа, че президентът не е бил единствената набелязана жертва.
В качеството си на пръв помощник на Стив Дей Майкълс беше посещавал Белия дом неколкократно. Но сега за пръв път, поради тази злощастна случайност, той щеше да бъде главното действащо лице. Записките му бяха подръка, систематизирани и копирани на малък диск, скрит в куфарче с шифър. Дискът щеше да бъде разчетен от компютрите на Белия дом, а ако междувременно с Алекс се случеше нещо, всеки, който имаше неблагоразумието да се опита да отвори куфарчето, без да знае шифъра, щеше да хвръкне във въздуха.