Происход
Шрифт:
— След три дни — отговаря чичо Джейкъб. Той оглежда лабораторията, из която са разхвърляни стари хартии и празни чаши от кафе и въздъхва. — Имаме доста работа за вършене.
— Каква работа? — пита чичо Паоло, когато с леля Хариет влизат обратно в помещението. Наблюдавам я за някакъв знак какъв е резултатът от разговора им, но лицето й е безизразно.
— Той каза на Пиа за Корпуса — изрича чичо Харуто и разперва ръце. — Казах му да те изчака.
Чичо Паоло въздъхва и хвърля на чичо Джейкъб строг поглед, но той само вдига рамене.
— Добре тогава — казва чичо Паоло. —
— О-о — казвам небрежно, — хубаво. Щом смяташ, че така е най-добре.
Той кимва отривисто.
— Разбира се. И без това си го мислех от известно време.
Зад него леля Хариет почти незабележимо ми намигва.
Глава 17
— Добре дошла, Пиа! — казва ми леля Хариет с широка усмивка, когато надниквам в лабораторията й. Тя е в отделна малка постройка, не много по-голяма от бараката за градинарските инструменти на Кларънс. Преди се използваше като склад за резервни части за джиповете и камионите, които преместиха в гаража, за да освободят помещението за леля Хариет. Тук цари пълен хаос. По стените безразборно са накачени листове, в ъглите са струпани кули от клетки с мишки и плъхове, а по дългата маса в средата на стаята са наредени десетина микроскопа. Леля Хариет преминава от един към друг като прелитаща от цвете на цвете пчела. Чудя се как изобщо успява да научи нещо важно в цялата тази бъркотия и хаос.
— Е, какво правиш тук? — питам и вземам изчистения череп на гущер, който едва не настъпих на влизане.
— Тук? — Тя оглежда изтощено стаята.
— Не. В Литъл Кейм. Защо изобщо си тук?
Леля Хариет се намръщва.
— Аз съм инженер биомедик, Пиа.
— Да, знам. Но за какво е всичко това?
— Аха. Е, преди да дойда в Литъл Кейм, работех за компания, която се занимаваше с клониране. Знаеш ли какво е клониране?
— Да — отговарям леко обидено, — знам какво е клониране.
— Добре. Как бих могла да знам какво са ти казали и какво — не? Предполагам, че никога не си чувала за овцата Доли…
— Овцата Доли е родена на 15 юли 1996 година и умира от белодробно заболяване на 14 февруари седем години по-късно…
— Добре, добре — махва с ръка леля Хариет. — Достатъчно, схванах.
— Ти ли клонира Доли? — поглеждам я с ново страхопочитание.
— Ами… не. Всъщност нямах нищо общо с Доли. Но работех в същия институт и я видях няколко пъти, така че… Както и да е, бях доста добра в работата си и ми предложиха да дойда тук. Така и не ми казаха точно какво трябва да клонирам, направиха го чак няколко дни, след като пристигнах. Тогава, разбира се, вече знаех всичко за истинската цел на Литъл Кейм — за теб. Затова сега искат от мен да изследвам възможността за клониране на безсмъртни.
— Клониране на безсмъртни — прошепвам, — разбира се. Това е перфектна
— … да прескочим петте поколения на бездействане и чакане, да, да. Точно така.
— Възможно ли е?
Тя разперва ръце.
— Тук съм, за да установя точно това. Разбира се, работата ми би била много по-лесна, ако някой ми разкаже цялата истина за това място.
— Имаш предвид за старото крило на Лаборатории Б?
— И това — отговаря тя с потрепване на веждата, — заедно с останалите неща. Например, какъв е този „катализатор“, за който всички говорят, но никога не показват? Ако знаех кое е нещото, което прави елизиума безопасен за пиене, бих напреднала абсолютно бързо с изследването си.
— И на мен не ми казват — признавам аз. — Това е една от причините да искам толкова силно да бъда в екипа Имортис. Тогава ще трябва да ми кажат.
— Е, докато старата Хариет не докаже себе си, изглежда ще бъде държана на тъмно… О, дай ми това. — Тя прекосява стаята, взема черепа на гущер от ръцете ми, сяда върху масата си (единственото достатъчно чисто място в помещението, където може да се седне) и го върти в ръцете си. — Не ти ли е странно колко е тайнствено всичко? Първо катализаторът, после онзи коридор.
Кимам и ми се иска да мога да не се съглася.
— Сигурна съм… сигурна съм, че все пак за всичко си има основателна причина. За тайните и лъжите. Трябва да има причина, иначе чичо Паоло щеше да каже истината и на двете ни.
Тя ме оглежда внимателно, сякаш се чуди как изглежда моят череп.
— Наистина ли мислиш така?
— Аз… разбира се. — Усещам колебание и виждам, че и леля Хариет го е усетила. Но тя само отмахва къдриците от очите си и въздъхва.
— Предполагам, че всичко ще ни се разкрие с времето, нали? Вероятно е някакво драматично представление, с което да се почувстват важни и тайнствени. Не се подвеждай от цялата скованост и стерилност, Пиа. Учените са шоумени по сърце — просто са по-отегчителни и с по-лошо зрение.
Кимвам несигурно.
— Е… как точно мога да се махна оттук?
— О, да! — Тя скача и захвърля черепа в полуразопакована кутия със защитни очила. — За малко да забравя покрай всичките шпионски истории. Хайде да проверим дали е чисто!
Портата е съвсем близо до лабораторията на леля Хариет и дърветата осигуряват отлично прикритие от останалата част от Литъл Кейм. Алеята е празна и портата се охранява от самотен пазач. Той седи от външната страна на оградата, с гръб към нас. Заставаме на вратата на малката лаборатория, облягаме се на стената и си придаваме безгрижен вид.
— Ами той? — питам. — И как ще отворим портата?
— Ще бъде отворена за нас — отговаря самоуверено тя. — Хайде.
Тръгвам след нея по алеята към обширния паркинг с ламаринен навес, където са джиповете. Тя върви сред колите, стига до последната и почуква по гюрука.
— Ето. Всеки ден по обед един тромав пазач кара до Долината на Фолк, за да бъде сменен с друг тромав пазач. Същото се случва и привечер. Ако се качиш в джипа за навън и се върнеш със следобедната смяна, няма грешка. Разбира се, не можем да използваме този метод всеки път, защото рискуваш да те хванат. Ще трябва да действаме ден за ден. Има повече от един начин да одереш тапир — разсмива се тя.