Происход
Шрифт:
Вече всеки косъм от косата ми е настръхнал от ужас и когато леля Хариет се насочва към поредната врата, поклащам глава.
— Стига толкова.
Тя само кимва. Връщаме се на пръсти в осветената зала, сякаш ни е страх, че ще събудим някое заспало чудовище.
Стоим отново на светло, зад затворена врата, надеждно деляща ни от сенките, и се гледаме втренчено една друга.
След минута прошепвам:
— Много неприятно чувство изпитвам. Стана ми… студено.
Тя кимва с пребледняло лице.
— Виждала съм и преди такива стаи.
— Къде?
Тя поклаща глава и май няма желание да говори повече за това.
— Пиа, имаш ли представа за какво
— Не… казаха, че са били лаборатории и склад, и всичко е изгоряло… — В пожар, какъвто никога не е имало. — Защо биха излъгали? — прошепвам.
Леля Хариет не отговаря, а само ме наблюдава със странен и далечен поглед.
— Трябва да те скрием.
— О, да.
Щом се озовавам извън залата и от външната страна на вратата, се опитвам да се освободя от мрачното настроение, което се е впило в мен като пиявица. В Лаборатория 112 откриваме ред от вградени хладилници — хладилници, които не могат да бъдат отворени отвътре. Веднага разбирам плана на леля Хариет. Добър е, но никак няма да ми е забавен.
Въздишам и влизам в един хладилник. Бих искала да мога да измисля нещо по-добро. Леля Хариет се забавя, преди да затвори вратата.
— Пиа…
— Да?
— Знаеш ли, дадоха ми малка лаборатория близо до централната порта, в която да правя изследванията си…
— Да. И?
— Ами — тя вдига вежди многозначително, — бих могла да поискам някой — сещаш се кой — да идва при мен от време на време… с учебна цел, разбира се. Няколко часа на ден, през които всички да мислят, че си на сигурно място при мен…
Срещам погледа й и разбирам какво ми предлага. Не е възможно да знае какво съм правила в джунглата, но ми предлага начин да се върна там, ако искам. Но не съм сигурна какво искам точно сега. Затова само кимвам леко и уклончиво. Тя също ми кимва и не казва нищо повече.
— Ще изчакам час и нещо и небрежно ще попитам дали някой се е сетил да провери тук. Дотогава по-добре приготви обяснение как си попаднала в толкова тъпо положение, нали?
Кимвам пак.
— Лельо Хариет — питам аз, — защо ми помагаш?
Тя се поколебава и тръгва да казва нещо, но го прикрива с мрачна усмивка.
— Ще се видим след час, Пиа.
И затваря вратата.
На нея има малък прозорец, но стъклото е непрозрачно и виждам само отварянето и затварянето на вратата на лабораторията, когато леля Хариет излиза. Примирена със своя час на мъчение, аз се обръщам и започвам да разглеждам малкото помещение.
На отсрещната страна има два метални стелажа, на които са подредени пластмасови съдове, надписани със сложни шифри от букви и цифри и дори цветни етикети. Имах причина да избера точно този хладилник и причината стои на втория рафт на около метър от лявата ми ръка. Това е контейнер с проби от Anopholese darlingi — комари — които използвам в изследванията си на маларията с чичо Харуто и баща ми. Едно от занятията ни беше планирано за днес — просто ще кажа, че съм искала да започна по-рано и случайно съм затворила вратата зад себе си.
Докато седя на пода и треперя, мога да мисля единствено за топлината на огньовете на Ай’оа — толкова по-силни, диви и опасни от електрическите печки, които използваме в Литъл Кейм. Бих запалила огън тук, но няма нищо за горене, освен пробите от животински тъкани, а те биха стигнали едва за десетина минути.
Иска ми се да имахме повече открити огньове в Литъл Кейм, точно както ми се иска да имахме деца. Никой тук не говори за деца.
Но Литъл Кейм не е място за деца. Няма къде да тичат и играят, а и така или иначе според чичо Паоло всяко нещо, което не допринася за изследванията тук, е странично и ненужно. Той би казал, че децата само се пречкат, чупят разни неща и те отвличат от истинската ти работа. Когато бях малка, чичо Антонио ме следваше навсякъде и ме държеше настрана, за да е сигурен, че няма да прекъсна някой важен експеримент. Прекарвахме цялото си време главно в социалния център. Той ме научи да плувам, да чета, да събирам и изваждам. Представих си всичките деца на Ай’оа да седят на едно място толкова дълго, колкото аз с чичо Антонио и да учат корен квадратен и деление. Би било кошмар. Имат повече дива енергия от мен тогава — може би и аз съм я имала, но никога не съм се научила да я показвам поради липса на други деца. Всичко, което знаех, беше как да бъда възрастна — не просто възрастна, а учен. Започнаха да ме обучават от четиригодишна, за да заема мястото си в екипа Имортис.
Казвам си, че чичо Паоло трябва да е прав. Очарованието ми от най-малките Ай’оа само изважда емоциите ми извън контрол. А няма нищо по-опасно от загубата на контрол, ехти гласът на чичо Паоло в мислите ми, повтаряйки едно от любимите му изречения.
Дълбоко в себе си осъзнавам, че мисля за всичко това, само за да блокирам една друга мисъл. Мисълта за онзи мрачен коридор и малките стаи, странните вериги и драскотините по дървените пейки и стените. Ами пожарът? Защо ще ме лъжат?
Един въпрос ме смразява повече дори от хладилника, в който съм хваната в капан — какво крият?
За да спра да мисля толкова много, започвам да удрям по вратата, сякаш съм го правила цял ден. Удрям толкова дълго и силно по неумолимия метал, че почти започвам да вярвам на собствената си лъжа. Толкова ми е студено, че оглупявам.
Когато вратата се отваря, съм полузамръзнала и толкова отчаяно искам да изляза, че продължавам да стискам юмруци няколко секунди след като са ме увили в одеяла. Щом разбирам, че вече съм навън и че чичо Антонио, майка ми, чичо Паоло и леля Хариет са наоколо и се грижат за мен, се успокоявам достатъчно, за да изпелтеча обяснението си защо съм се озовала там. Лъжливото обяснение, разбира се.
Изпитвам облекчение, че не ме разпитват повече и си казвам, че погледът, който чичо Паоло и мама си разменят, е само съвпадение. И че свирепостта, с която майка ми стиска рамото ми, докато ме извежда от стаята, не е нищо повече от родителска загриженост за премръзналата дъщеря.
На леля Хариет не й мига окото.
Глава 15
Минават два дена, които прекарвам в ужас, че някой ще се сети как всичко е било нагласено и двете с леля Хариет ще бъдем повикани в офиса на чичо Паоло. Но нищо необичайно не се случва — освен кражбата на кутийка кибрит от кухнята, която извършвам, докато Жак не гледа.