Происход

Кори Джесика

За желанието да се приближиш още повече до него.

Виждам всяка черта на лицето му. Цветните линии в ирисите на очите му. Всеки изящен тъмен косъм над челото му. Сянката на наболата му брада, видима само под челюстта и над устните му. Устните му…

Поглеждам към устните му, той се навежда…

— Ето къде сте! — провиква се нечий глас.

Двамата отскачаме един от друг като ударени от ток. Мъхът прошумолява и Ейми се появява под него. Златистият тамарин

на рамото й, чиято муцуна изглежда леко зеленикава, подскача.

— Търсихме те навсякъде, Ейо. Другите са готови за лов и ме изпратиха… — Тя спира по средата на изречението и ни зяпва, а по лицето й плъзва лукава усмивка. — Знам какво правехте вие двамата… — и започва да се кикоти и да издава към маймунката си звуци, имитиращи целувка.

— Нищо не правехме — казвам, но усещам как кръвта нахлува в лицето ми, сякаш нарочно иска да ме издаде. — Само си говорехме. Хайде, не искаме Ейо да пропусне своя лов.

Отмятам настрана мъха и примигвам към внезапната слънчева светлина. Ейо и Ейми тръгват след мен, а малкото момиче го дърпа за ръката. Усещам, че той ме наблюдава, но не мога да погледна към него. Не искам да види, че съм се изчервила и постоянно преглъщам. Сърцето ми все още бие така, сякаш ще се пръсне и на връщане избягвам очите на Ейо.

Бременната Лури с издутия корем, който изглежда готов да се спука, ми предлага копие.

— Можеш да гледаш, ако искаш.

Аз поклащам глава.

— Не, благодаря. Трябва да се прибирам.

Тя присвива очи.

— Добре ли си, птичке Пиа? Тези момчета — тя хвърля поглед към Ейо — понякога се превъзбуждат, а? Трябва да се научиш как да удряш, нали знаеш? Научи ги да не посягат. — Тя размахва юмрук и се ухилва.

— Какво? Не. Добре съм. Наистина. Просто трябва да се прибера у дома.

Тя вдига рамене и подхвърля копието на друг Ай’оа. Виждам как Ейо се опитва да стигне до мен, като си пробива път сред хората. Обръщам се и се насочвам към Литъл Кейм, но в края на селото спирам и изчаквам Ейо да ме настигне.

— Тръгваш ли си? — пита той.

Кимвам с очи, приковани в обувките ми, а после бавно вдигам поглед.

— Ще се върна.

— Не е нужно да си тръгваш. — По устните му се прокрадва усмивка, той пристъпва по-близо и прошепва: — Гледай лова. После, по-късно, може би ще успеем да се върнем при реката. Без Ейми. — Той вдига вежди подканящо.

Опитвам се да не се поддам на пеперудите, които пърхат в стомаха ми, нито на подтика да кажа „да, да“. Поклащам глава отрицателно.

— Не, аз… наистина трябва да се прибера.

Втренчва се в мен умолително, но явно вижда, че съм твърда, защото въздъхва и кимва.

— Добре. Върви тогава. Но първо… — Той протяга ръка към джоба на шортите си и изважда нещо. — Ето. Искам да ти я дам.

Той държи в ръката си миниатюрна птичка, направена от същия камък, от който

е и ягуарът му. Разперила е крила, сякаш лети. Окачена е на тънка връв от здраво сплетени нишки.

— О, Ейо. Прекрасна е.

Той вдига рамене.

— Нищо особено. Но е за теб.

— Ейо направи подарък на птичката Пиа! — писка издайнически Ейми. Тя стои до мен, но дори не я забелязвам, преди да проговори. — Това означава…

С вик Ейо я хваща през кръста, вдига я и я завърта настрани. После я пуска и я избутва.

— Върви! И спри да приказваш! Говориш като майка си маймуната, никога не млъкваш!

— Какво означава? — питам любопитно.

— Нищо. Нищо не е… просто глупав… Ако искаш, можеш да ми я върнеш.

— Не, искам да я запазя.

— Хубаво — отговаря, все още намръщен. — Няма нищо особено.

Въпреки привидното си равнодушие, наблюдава внимателно как вземам подаръка и го прибирам в джоба си.

— Благодаря ти — прошепвам и после добавям: — Чакай ме.

Очите му сякаш изричат: „Завинаги“.

Глава 24

Промъквам се обратно в Литъл Кейм по същия начин, по който излязох. Този път обаче съм толкова разсеяна, че не успявам да го направя достатъчно бързо. Електричеството опарва ръката ми, изскимтявам и падам тромаво на земята. Не ме заболява, но да те ударят пет хиляди волта и да паднеш от пет метра не е особено приятно дори за мен. Известно време лежа, пъшкам и нямам сили да се изправя. Ръката ми е изтръпнала, но болката прогонва част от паниката, бушуваща в главата ми с любезното съдействие на Ейо.

Той щеше да ме целуне. Да целуне мен. Още една секунда и устните ни…

Дишам плитко и ускорено, но не заради изтощението, а от ужас и учудване. Вадя изваяната от нефрит птичка от джоба си и я разглеждам. Щях ли да го направя? Щях ли да му разреша? Исках, в това съм сигурна. В онзи момент, когато той беше толкова близо до мен, топъл и изпълнен с живот, не исках нищо на света така силно, както да усетя устните му. Сега, в своя познат Литъл Кейм, се чудя какво ли щеше да е, ако бях стигнала до края. Перспективата едновременно ме възбужда и тревожи.

Той щеше да ме целуне.

Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.

— Какви ги вършиш, а?

— Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. — Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.

Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.

— И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?