Происход
Шрифт:
— Не. Засега не.
Той кимва и се ухилва.
— Видя ли как се беше облякла онази луда караиба? Цялата в бял, тънък плат. Беше покрита с кал. Беше почти толкова глупаво, колкото и твоята рокля, помниш ли?
— Помня. — Опитвам се да се усмихна, но не се получава. Продължавам да съм разстроена след теста на Уикам тази сутрин. Чувствам се толкова ужасно, а дори още не съм го извършила.
Ейо нежно повдига брадичката ми и очите ни се срещат. После хваща кичур от косата ми и бавно прокарва пръсти по него.
— Не мога
Що за наука е това?
— Ела с мен — казва той. — Искам да ти покажа нещо.
Завежда ме при най-голямото памуково дърво, което съм виждала някога. Расте на няколко метра от водата. Корените се извисяват поне два метра над главите ни, а основата на ствола е с размерите на спалнята ми в стъклената къща. Ейо ме води от другата страна на дървото, където един от корените расте като арка нагоре, а после потъва в земята и образува естествен подслон. Мъхът, който расте от корена, се спуска надолу като завеса — Ейо я повдига и влизаме вътре. Въпреки че стоя изправена, коренът е високо над главата ми. Слънчевата светлина преминава през мъха и придава бледо-зелен цвят на кожата ми.
— Виж — казва Ейо и сочи към корена. В кората му е издълбано сърце с големината на ръката му.
— Ти ли направи това? — питам, докато прокарвам пръсти по сърцето.
Той поклаща глава.
— Майка ми и баща ми.
Притискам ръка към сърцето.
— Преди колко време?
— Преди да се родя. Но майка ми ми го показа малко преди да умре.
— Как се случи?
Чертите му се опъват, а очите му, вгледани в сърцето, са студени.
— Ачири ми каза, че е било малария. Но аз съм виждал малария и е нещо различно. — Той се обляга на ствола на дървото. — Баща ми престана да идва. Бях малък и съм забравил много неща, но помня, че гледаше с празен поглед и спря да говори. Тя отиде при селото на учените и започна да чака пред оградата със светкавиците, но никой не дойде. Залиня и умря от мъка. Умря, защото загуби надежда, че той някога ще се върне.
— Но той се е върнал. Ти ми каза, че идва редовно.
— Когато се върна, вече беше твърде късно. Тя беше мъртва. — Ейо се втренчва в земята, а една вена пулсира на врата му. — Беше много ядосан, когато разбра. Първо не искаше да има нищо общо с мен, но това не ме интересуваше. Бях му сърдит. Мислех, че той е виновен за смъртта й. После започна пак да идва при Ай’оа, за да ме вижда. Каза ми, че се е опитал да дойде преди Мима да умре, но учените му попречили. Все пак… мина много време преди да му простя.
Ръката ми все още е върху издълбаното сърце и Ейо я докосва.
— Той обичаше майка ми — прошепва.
Взирам се в ръката на Ейо върху моята и в опънатите му жили. Обръщам глава към лицето му.
— И те е страх, че аз ще направя същото, нали? Че ще те напусна или че те ще ме отведат?
Той кимва, а очите му изгарят
— Но аз няма да те напусна — казвам. — Ще идвам винаги, когато мога…
— Това само игра ли е за теб, Пиа?
— Какво?
— Да идваш тук. Да ме виждаш. Какво съм за теб? Играчка? Развлечение?
— Ейо…
— Искам те тук, Пиа. Тук. Не заключена в клетка. Не обградена от електрически огради и стъклени стени. Не когато ти хрумне или когато намериш как да се измъкнеш, а всеки ден. През цялото време. Мислиш ли, че можем да продължим така завинаги? Ти се измъкваш, когато можеш. Аз винаги чакам и се чудя дали ще се появиш, или не. Никога не знам колко време ще останеш. Никога не знам дали изобщо ще се върнеш.
Взирам се безмълвно в него.
— Защото за мен, птичке Пиа, това не е игра. Не искам да бъда забавление или играчка. Не искам вечно да чакам някой, който може и да не дойде. Имам нужда да знам какво искаш ти. Дали искаш да си „учен“, заключена там — той сочи в посоката на Литъл Кейм, — или искаш да си свободна с мен. Защото не можеш да правиш така вечно. Не можеш да имаш и двете. — Той хваща ръцете ми. — Птичке Пиа, ще трябва да избереш.
— Аз… не знам. Не знам, Ейо. — Усещам напиращите сълзи, примигвам, за да ги отпъдя и се насилвам да говоря. — Искам и двете. Искам своите безсмъртни. Искам… — Искам, искам… какво искам? — Искам място, на което да принадлежа — прошепвам най-после.
— Можеш да принадлежиш на Ай’оа. Можеш да принадлежиш на мен.
— Не мога. Не разбираш ли? — Спирам се разстроена и объркана, поемам дъх и продължавам бавно, опитвайки се да го накарам да разбере. — Аз никога няма да бъда Ай’оа. Може и да живея в джунглата, но си оставам чужденка. Вие Ай’оа сте част от нея. Джунглата е в кръвта ви.
— Това няма значение. Само ти и аз имаме значение. Всичко останало е разсейване.
Не, ти си разсейване… само че аз искам да бъда разсейвана…
— Ейо, аз…
Той вдига ръката ми от дървото и я поставя върху гърдите си, точно до сърцето си. Питам се дали може да усети пулса ми, защото е толкова учестен, колкото и неговият.
— Знаеш ли думата на Ай’оа за сърце? — пита ме.
Поклащам глава.
— Пи’а. — Толкова сме близо, че го прошепва в ухото ми и дъхът му затопля врата ми. — Ти си моето сърце, Пиа.
Облизвам устните си. Кога станаха толкова сухи?
Той обгръща главата ми с другата си ръка и повдига лицето ми нагоре.
— Тялото не може да живее без сърце. И аз не мога да живея без теб.
Не се сещам какво да кажа. Всичко това ми е непознато — то не е част от плана на доктор Фолк, нито влиза в учебната програма на чичо Паоло. Не знам какво да направя, какво да кажа. Не съм обучавана за подобни моменти. Никой не ми е казвал, че това може да ми се случи. Чичо Паоло, чичо Антонио, майка ми — никой от тях никога не е изричал и дума пред мен за подобен феномен. За това как ако стоиш близо до някого, кожата ти може да пламне.