Происход
Шрифт:
Само животни.
Решавам да го изнеса от клетката. Ако Джинкс усети, че се готвя да направя нещо на малкото й, ще обезумее.
Чичо Джонас има метална маса до стената, където разресва и лекува животните. Покрита е с драскотини и резки от нокти, виждам дори следи от зъби по ръба й. Полагам Снизи на масата и прокарвам ръка по гръбчето му. Той се извива, мърка и отърква главичката си в ръката ми. По-добре никога да не научава какво е КПИН.
Вадя спринцовката и имам чувството, че очите на Алай пробиват дупка в гърба ми. Ръката ми трепери силно чак до рамото. Изпускам спринцовката, тя пада
— Всичко е наред, всичко е наред — повтарям си, без да съм сигурна дали думите са насочени към мен или към Снизи. Котенцето примигва, прозява се и се изпъва, като протяга малките си нокти пред себе си.
Хайде направи го, Пиа, не се замисляй повече. Спри да разсъждавай. Направи го и край.
Вземам спринцовката и се разтрепервам, но колената ми омекват. Не мога да стоя права. Вземам Снизи и сядам с кръстосани крака на пода.
Трябва да докажа… няма правилно и грешно… прогрес, регрес, разум, хаос… Живот и смърт.
Снизи подушва спринцовката, после отърква глава и уши в нея и мърка, доволен от допира на гладката повърхност.
Ти си върхът на човешкото съвършенство… Няма по-велико нещо от теб, Пиа… Наистина най-великата и най-благородната форма на състрадание.
Снизи се опитва да направи скок — наблизо има щурец и той иска да го улови. Задържам го.
Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова.
Хващам Снизи за козината на гърба му и се боря с треперенето на ръката си. Алай е на крака в клетката си, крачи напред-назад с приковани в мен очи и потрепваща опашка.
Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли това?
Не разбирам — прошепвам и чак тогава усещам, че по бузите ми се стичат сълзи. — Не разбирам.
Алай крачи напред-назад, погледът му е като този на Ейо — остър, жив и изпълнен със знание.
Необходимо е.
— Не мога! — Оставям спринцовката, вдигам Снизи и заравям лице в козината му. — Не мога да го направя! — прошепвам. — Не съм достатъчно силна.
Чувам тупване, оглеждам се и с изненада виждам майка си, която стои на входната врата и ме наблюдава.
— Какво… какво правиш тук? — заеквам. — Мислех си, че спиш.
— Слаба — казва тя.
— Какво? — Притискам котенцето към себе си.
— Винаги си била слаба, Пиа. Мека. Емоционална. Неспособна.
— Не… не съм! Просто той е котенце… какъв е смисълът…
— Смисълът — казва тя и тръгва към нас. Все още е облечена и осъзнавам, че изобщо не е била в спалнята си днес. Вероятно е работила с чичо Паоло в лабораторията. — Смисълът е, че Паоло поиска това от теб. Той е блестящ учен и велик човек и ти трябва да бъдеш благодарна за честта да работиш заедно с него.
— Благодарна съм…
Тя се приближава
— Наследила си това от баща си, Пиа. Със сигурност не от мен.
— Какво правиш?
Тя се навежда и взема спринцовката.
— Това, което ти не можа. Паоло е отдал живота си на теб, Пиа. Ти си всичко за него. Няма да позволя слабостта ти да му струва мястото в Литъл Кейм. Не и след всичко, което е направил за нас. Ти ще станеш това, което той иска да бъдеш, но не е необходимо да научава, че сме ускорили нещата.
— Какво искаш да… Не!
Твърде късно е. Тя забива иглата в топлата козина. Запушвам си ушите в опит да заглуша скимтенето на Снизи. Алай изревава и Джинкс се изправя, козината й настръхва. Дори Мърморко се присъединява, като надава ужасния си дълъг рев с уста, образувала буквата „о“. Другите животни, събудени и развълнувани от суматохата, започват да скимтят, да лаят, да ръмжат и да кряскат.
Става много шумно. Спрете, спрете, спрете!
— Спрете! — проплаквам към майка ми и към обезумелите животни. Снизи отслабва. Спира да маха с опашка и да се опитва да достигне с лапи косата на майка ми. Очите му изгубват любопитния си блясък.
Той застива. Майка ми го захвърля на земята пред мен. Тялото тупва с гаден звук и аз се отдръпвам с ужас.
— Ето — казва тя. — Аз свърших мръсната работа, а ти ще обереш овациите.
— Няма! Ще му кажа какво направи!
— Няма да направиш нищо подобно. — Тя грабва ръката ми и напъхва спринцовката в нея. — Не ти се иска малкото котенце да е умряло напразно, нали?
Дълго се гледаме очи в очи, а после тя се обръща рязко и излиза, като оставя вратата да се затръшне зад гърба й. Взирам се след нея и се чудя дали изобщо някога съм я познавала, а от гърлото ми излиза ридание. Сърцето ми се свива и по бузите ми потичат сълзи. Как можа, майко?
Мисля си за рождения си ден, за това колко сигурна се чувствах в ръцете на майка ми през онази кратка, неочаквана прегръдка.
Дали този момент беше лъжа? Трябва да е било така. Тази вечер в очите й определено нямаше майчинска топлота. Споменът за нежната прегръдка, който носех със себе си като защитна обвивка, беше изтръгнат и разбит на парченца.
Тя ме предупреди, че ще направи всичко, за да задържи чичо Паоло в Литъл Кейм и сега доказа думите си. Майка ми никога не е била близка с мен. За нея най-важни винаги са били чичо Паоло и екипа Имортис, работата и изчисленията й. Но все съм си мислела, че я разбирам поне малко. Тя е типът учен, какъвто чичо Паоло иска и аз да бъда — ръководена от хладен ум и напълно концентрирана върху задачите си. Винаги съм й се възхищавала.
Но точно сега само я мразя — и мразя себе си за това. Точно в този момент се мразя за страшно много неща, но най-вече за тялото в ръцете ми.
— О, Снизи — плача, приведена над него. — Снизи, Снизи, Снизи, съжалявам, съжалявам, съжалявам… — Поглеждам към Джинкс и я виждам през сълзи. — Съжалявам, съжалявам…
Не мога да спра да плача. Ако това продължи, някой ще чуе врявата, която животните вдигат и ще дойде да провери какво става. Не бива да ме видят в този вид. Трябва да бъда готова, да съм силна. Все пак вече съм една от тях. Мечтата ми се сбъдва.