Происход
Шрифт:
— Ще дойда.
— Не, птичке Пиа! — прошепва Лури, но Ачири й казва да замълчи.
Пресичам празното пространство и тялото ми се вцепенява все повече. Точно преди да стигна до Паоло, се обръщам и поглеждам обратно към своите Ай’оа.
Толкова съм горда с тях. Беше тяхна идея да се изправят пред чужденците и да си възвърнат честта. Поглеждам към Бурако. Ачири. Лури. Капукири. Ейми. И всички останали, чиито имена са част от джунглата. Хора на джунглата. Хора на ягуара. Ягуар, богомолка, луна. Едно и също е — Ай’оа и джунглата, Калуакоа и иреса, ягуарите, маймуните, папагалите
Но те никога не са били мои, нали? Те са на джунглата, както и джунглата е тяхна.
Обръщам се отново към Паоло. Той ме прегръща през раменете и не се опитвам да му попреча. Уморена съм да се боря.
Думите, които прошепва в ухото ми, докато вървим, само влошават нещата:
— Не си мисли, че това е краят, глупаво момиченце. Може и да си унищожила всичко, но ние знаем тайната ти, помниш ли? — Той ме хваща за брадичката и стиска силно, докато от очите ми не потичат сълзи. — Ето. Ето ги. Стотици, хиляди, ако пожелая. Трябваш ми само ти и сълзите ти. Можеше да имаш всичко, Пиа — цяла вечност здраве, богатство, щастие, сила и каквото още си поискаш. Но вместо това ти си спечели вечност на скръб. Ще плачеш, Пиа, о, да. Ще плачеш. Вече това ти е работата. Твоето предназначение. Харесва ли ти? Дадох ти едно предназначение и ти го захвърли. Премаза го, буквално. И какво сторих аз? Аз, добрият, щедър чичо Паоло? Дадох ти ново предназначение. Плачещ живот, живот, в който сълзите са цветя. Не звучи ли поетично? Би трябвало да ти хареса, с новата ти чувствителност и морал. Жалко, наистина. Ще се справим по-добре със следващата. Може би също ще я кръстим Пиа. Или Антонио. Кой знае? Светът е пълен с възможности. Нямам търпение…
Стигаме до реката, където ни чакат останалите жители на Литъл Кейм — включително и баща ми. Той ме поглежда тъжно, но аз съм щастлива, че не е пострадал, задето ни помогна да избягаме.
— Не се връщаме в Литъл Кейм, нали? — питам.
— Какво? И да бъдем изядени от онези чудовища, които Уил създаде? Не мисля, мила моя. Не, ще разширим хоризонтите си. Може би Африка. Чух, че там има места, на които можеш да видиш повече небе, отколкото земя. Няма ли това да е приятна промяна?
Всички се качват в лодките и тръгваме надолу по реката. Ейо беше прав, тук навсякъде има скрити лодки, далеч от полезрението на самолети и хеликоптери. Литъл Кейм винаги е потаен. До самия си край. Чичо Тимоти се бори с двигателя на една от лодките и сипе проклятия, докато накрая двигателят запалва.
— Не държиш Ейо, нали? — питам.
— Разбира се, че не — разсмива се Паоло.
Ейо е в безопасност.
Отново мога да дишам. Ето за това мога да се хвана. Това ще ми даде надежда.
Но не много.
Всичко, което Паоло каза, е истина. С Литъл Кейм е свършено, да, но изследването продължава да е в главите им, а сълзите ми му дават бъдеще. Проектът Имортис не е прекратен, а е само в началото си. Което означава, че още много хора ще умрат. Вероятно не Ай’оа, но други хора.
Създадена съм, за да донеса живот на света. Живот в изобилие, преливащ живот, живот отвъд най-смелите мечти на човечеството.
Но в действителност нося смърт.
— Една липсва — случайно
Предпоследната лодка потегля с родителите ми на борда. Майка ми не ме поглежда и за миг, а баща ми ми маха с ръка и извиква, че ще се видим после, с което си спечелва свирепия поглед на Силвия. Останали сме само Тимоти, Харуто, Джейкъб, Паоло и аз. Тимоти пали двигателя и всички започват да се качват на борда. Очите ми са изпълнени със сълзи, както често се случва тези дни. Но не потичат. Може би пресъхват. Все още не съм плакала за чичо Антонио. Може би все още не вярвам, че е загинал. Но ако заплача, не искам да е пред Паоло. Не искам да му доставям това удоволствие, все още не.
Последните лъчи на слънцето докосват реката и сякаш подпалват медната й повърхност. Взирам се във вълничките край брега и чакам да ме отведат.
Потръпвам. Сърцето ми пропуска удар и издишам бавно и тихо.
Там до лодката плава един самотен елизиев цвят и бавно се поклаща във водата.
Глава 37
Сигурно течението го е отнесло към брега, докато останалите са отплавали надолу. Оглеждам се и не виждам други цветя. Само един самотен елизиум, едва забележим в сянката на лодката.
— Чичо Паоло — казвам, — трябва да седна за момент. Да… се сбогувам.
Той се намръщва и кимва разсеяно, без да ми обърне внимание. По-разтревожен е от неработещия двигател. Добре. Това е добре.
Сядам бавно на мъхестата скала до водата. Най-после знам какво трябва да направя.
Поемам си дълбоко дъх. И още веднъж. В дъждовната гора въздухът е влажен — имам чувството, че съм в басейна в Литъл Кейм. Сякаш самата джунгла диша и всеки неин дъх е с аромат на орхидеи.
Перфектен е този, който постъпва перфектно.
Загребвам цветето, целувам листата му, хладни и гладки като кадифе и точно тогава Паоло се обръща. Очите му се разширяват, той се хвърля към мен — и в същия миг стрела със зелени перца го пронизва в сърцето. Другите учени крещят и тръгват към него, но изведнъж спират и гледат нещо зад мен.
Една ръка хваща моята и издърпва цветето от устните ми.
Познавам това докосване.
Ейо. Моят Ейо, блед и разрошен, но жив. Рамото му, там, където го улучи куршумът, е окървавено и той си е направил превръзка от листа. Кален и дрипав е, косата му е пълна с листа и клонки, но е жив и само това има значение.
— Пи ли? — пита ме с обезумели очи, отчаяно търсещи моите.
— Другите… — Соча към останалите учени, които стоят шокирани и с отворени уста. Паоло пада на колене, наполовина в реката, забива пръсти в калния бряг и плюе кръв.
— Идиот! — прошепва той към Ейо. — Видя ли какво направи? — Хваща с две ръце стрелата, но силата му го напуска така, както водата изтича от решето. — Не, не, не… Имам… имам работа… Пиа… — Усещам как безумният му поглед изгаря кожата ми.