Происход

Кори Джесика

Стомахът ми се свива, сякаш съм глътнала запалена факла. Падам на колене и запълзявам напред, без да обръщам внимание на протестите на Ейо. Стигам до Паоло и докосвам ръката му.

— Съжалявам — казвам с отслабнал глас. — Никога не съм искала това.

Той плюе кръв и диша тежко.

— Ти унищожи… всичко.

Сълзите потичат от очите ми и не мога да ги спра. Усещам на раменете си ръцете на Ейо, който се опитва да ме дръпне назад. Противопоставям му се. Има нещо, което трябва да разбера.

Когато Паоло протяга ръка и се

опитва да събере в дланта си сълзите ми, питам:

— Какво е Женева? Когато Щраус те заплашваше, чух да те пита дали помниш Женева. Какво означава това?

Очите му бавно се насочват към мен. Виждам как светлината в тях гасне и знам, че му остават само секунди.

— Женева? — повтарям.

— Не… какво, а кой… — Лицето му посивява и дишането му отслабва. — Женева… беше една жена, която работеше за Корпуса… — Той започва да кашля и по земята потича още кръв. — Тя искаше същия пост… който и аз. Трябваше да стана част от екипа Имортис и… я отрових.

Тялото му се сгърчва на земята и стрелата се счупва под него.

— По-късно научих… след много време… че тя е била моят тест на Уикам…

Отстъпвам назад и малкото състрадание, което изпитвам към него, се изпарява.

Той ме поглежда право в очите.

— Всичко… беше… за теб.

Със свистене, сякаш преминава през метална клапа, дъхът излиза от устата му и той не вдишва повече.

Изглежда неестествено, с крака във водата и лице в калта, а окото, което мога да видя, блести, лишено от живот като камъче на брега. По ръцете ми полазват тръпки, а езикът ми се вцепенява.

Искаше ми се неговата Женева да е нещо като Иви на леля Хариет — нещо добро, нещо благородно от миналото му, което обяснява защо е направил толкова много ужасни неща. Но не. Той живя като чудовище и умря като такова. А аз осъзнавам, че продължавам да го съжалявам, мъничко, защото сърцето ми се къса от това, че един толкова блестящ и способен човек не е донесъл на света нищо, освен мрак.

Позволявам на Ейо да ми помогне. Той ме слага да седна на един дънер, отмахва косата от лицето ми и избърсва с листо кръвта на Паоло от ръцете ми.

Другите учени стоят неподвижно до реката с очи, приковани в групата воини Ай’оа, които изникват иззад дърветата. Всички носят лъкове и стрели със зелени пера и са ги насочили право към чужденците.

— Пи ли, Пиа? — пита ме отново Ейо, без да обръща внимание на учените. Толкова силно стиска китката ми, че пръстите ми започват да изтръпват. А може би е от елизиума — улавям цветето и нектарът потича като кръв по кожата ми.

— Аз… не знам.

— Как така не знаеш? Пиа, пи ли?

— Не стреляйте — казва Джейкъб с вдигнати ръце. — Тръгваме си. Виждате ли? С лодката…

Те бавно се качват в нея, без да отделят очи от тихите и мрачни Ай’оа. Никой не поглежда към тялото на Паоло. Иска ми се да го вземат със себе си.

— Вървете —

казва Ейо. — И никога не се връщайте. Никога не разказвайте за това място и случилото се тук. И най-вече, никога не разказвайте за Пиа.

— Все едно, никой не би ни повярвал — отговаря Джейкъб. Другите изглеждат, сякаш ще повърнат, но не казват нищо.

След като всички потеглят с лодката и звукът от двигателя й заглъхва, няколко воини отиват при тялото на Паоло и го хвърлят в реката. Не мога да гледам и вместо това притискам лице към рамото на Ейо. Цялата треперя и усещам сълзите в очите си като капки огън. Ейо гали косата ми и разтваря пръстите ми, като оставя елизиума да падне на земята.

— Мисля… — Облизвам горящите си устни и се насилвам да го погледна в очите. — Мисля, че пих. Малко.

— Защо го направи? — прошепва Ейо и осъзнавам, че и той плаче. Сълзите му, за разлика от моите, са чисти. Не носят смърт. Само освобождение. — Какво си мислеше?

— Не можех да му позволя да стори зло на още хора, не и заради мен.

— Не ти ли хрумна поне за минута, че ще дойда за теб?

— Ти беше ранен.

— Това няма значение! Не и когато имаш нужда от мен!

Очаквам конвулсии, може би замайване, сигурно и слепота. Но нищо не се случва. Може би трябва да мине повече време?

— Най-благородният живот е този, който се дава за друг, нали, Ейо?

Ейо ме притиска към себе си и ме люлее напред-назад. Другите Ай’оа стоят настрани и наблюдават със застинали лица какво ще се случи с мен. Чувам ударите на сърцето на Ейо — толкова познат звук, колкото и собственият ми дъх.

— Пиа, дойдох за теб. Винаги ще бъда до теб, винаги! Обещах на Папи! Капукири ще помогне. Ще знае какво да направи. Лек… — Той се обръща към воините. — Тръгвайте, доведете Капукири! Бързо! — Те изчезват безмълвно и ни оставят сами.

Няколко минути седим в мълчание. Ейо ме люлее и аз чакам елизиума да си свърши работата.

Смърт.

Толкова странно и чуждо понятие за мен. През последните няколко дни тя беше навсякъде, но за първи път е толкова близо до мен. Толкова… възможна. За мен. Ще боли ли? Дали просто ще изчезна? И какво ще стане след това? Не трябва ли да ме е страх?

— Съжалявам — прошепвам.

— Защо? — прошепва в косата ми той. — Защо го направи?

— Защото обичам Ейми и Лури, и чичо Антонио, и всички останали. Обичам Ай’оа, Ейо, точно както и ти. И… обичам и теб, Ейо. Вече мога да го изрека, виждаш ли? Обичам те. — Думите са сладки като елизиум. — Не мога да позволя убийствата да продължат. Никаква смърт повече, не и заради мен. Това е единственият начин. И двамата го знаем. Ейо. — Той се опитва да отвърне поглед, но аз го хващам за брадичката и обръщам лицето му към себе си. — Обичам те.