Сонети

1

Желаем цвят от свежите цветя,

за да живее вечно красотата.

И нека вехне розата, но тя

оставя свой наследник на земята.

А ти, пленен от свойта красота,

отдавайки й всеки жизнен сок,

богатството превръщаш в нищета,

свой собствен враг, безмилостно жесток?

Ти, с който тоя свят е украсен,

в нетрайното на пролетта

погребал в пъпка бъдещия ден,

еднакво си прахосник и скъперник.

От жажда за живот на смърт предаваш

това, което само предвещаваш.

2

С бразди когато милото чело

четирестата зима издълбае,

предишното разкошно облекло

кой в жалките ти дрипи ще узнае?

И на въпроса: „Онзи младенец

къде е скрил украсата младежка?“

какво ще кажеш? В този сляп гледец?

Но туй ще бъде само зла насмешка.

Тъй по-достойно би отвърнал ти:

„В децата ми, във тях за моя радост

живеят мойте пролетни черти.

На тях оставих първата си младост.“

И нека ти света напуснеш пръв,

но в друг след теб ще блика твоя кръв.

3

О, виж в стъклото, младостта си виж!

На друг не отдадеш ли тази младост,

дълбоко тоя свят ще огорчиш

и ще лишиш една жена от радост.

Чие девиче тяло няма с плам

във своите прегръдки да те вземе,

или си влюбен в себе си дотам,

че даже любовта за теб е бреме?

В синовните очи като в стъкла

се отразява бащината пролет.

И ти в такива две огледала

ще съзерцаваш първия си полет.

В живота ти минаваш като слеп

и твоят образ мре и чезне с теб.

4

Разсипнико, прахосваш своя чар

и хубост с порив тих и благороден.

Природата не ти ги дава в дар —

заема ги — свободна на свободен.

Скъпернико, ти този дар дължиш

на друг човек, на някой внук далечен.

Ти незаконно чужд живот своиш,

но от това не ставаш дълговечен.

Със теб самия сделки сключваш ти

и с туй вървиш към пълно разорение.

Но пред смъртта за тежките щети

какво ще бъде твойто обяснение?

И този лик на бъдещия ден

ще свърши с теб, във друг невъплотен.

5

Мигът създава с майсторска ръка

един вълшебен празник за очите.

Но миг по-късно нещо пак така

това вълшебство разрушават дните.

Минутите в неудържим поток

във зимни дни влекат летата глухо,

където мръзне пролетния сок

и мъртвата земя е в бяло рухо.

И

прозрачен пленник, хванат зад стъклата —

ни спомня дълго розовия цвят:

че е цъфтяло лято на земята.

Цветът умря под есенния лъх.

Живее още нежния му дъх.

6

Дано студът не покоси листата

на твоя цвят, преди да е цъфтял.

Преди да сложиш част от аромата

на розите във някой скъп кристал.

О, лихва не е туй, което с радост

длъжникът към дълга си заплати.

И не е лихва, ако твойта младост

платиш със десет младости и ти.

Ти десет пъти тук ще съществуваш

и десет пъти ще умреш щастлив.

И с право над смъртта ще тържествуваш,

защото в някой внук ще бъдеш жив.

Ти твърде си дарен със красота,

за да умреш със другите в смъртта.

7

Денят показва своя румен лик

с лъчистите черти на божество.

И всички срещат гордия светлик

с нескривано, сърдечно тържество.

Когато той във своя зрял разцвет

възкачи онзи син небесен рът,

очите ни с какъв дълбок привет

го следват дълго в златния му път.

Но щом без мощ, с угаснали лъчи

закрета той с превити рамена,

то същите възторжени очи

се впиват вече нейде настрана.

И ти така, в сина си съхранен,

срещни във него утрешния ден.

8

Ти музика си. Но защо тогава

посрещаш с болка всеки пеещ звук?

Защо обичаш мъката с такава

любов и радост като никой друг?

И от какво е тази скръб? Не е ли

от туй, че ти долавяш всеки път

как стройно съгласуваните трели

със укор към самотността звучат?

Виж струните как в хор една след друга

запяват дружно в съгласуван тон.

И сякаш пеят син, баща, съпруга,

щастливо съчетани в унисон.

И те ти казват в общ, единствен звук,

че с теб не пее тука никой друг.

9

Вдовишките сълзи ти вдъхват страх.

Не се отдаде никому всецяло,

но ако утре се превърнеш в прах,

светът ще тръгне в черно наметало.

Вдовицата любимите черти

открива с радост в свойто поколение.

На вечна скръб осъждаш всички ти,

лишавайки света от утешение.

Разсипникът прахосва цял имот,

но разпилян — той пак е на земята.

А младостта не трае цял живот;

прахосана — умира красотата.

Но който сам на себе си е враг,

той друг не люби, няма мил и драг.