Танго
Шрифт:
Беше една дълга седмица за всички и най-вече – за Карлайл. Вестниците не спираха да бръщолевят за нуждата от икономическо развитие в района и за това как магистралата била решаващо звено в тези планове. Бил Фланиган излезе с изявление, в което потвърждаваше, че магистралата ще обезпечи незаглъхващо икономическо развитие в щата през следващите двайсет и пет години.
В срядата след събранието на един уличен стълб пред пощата в Саламандър бе открит млад ястреб на Тимерман с дупка от куршум в гърдите и жица, увита около шията. Към дясното му крило бе прикачена бележка, надраскана с пастел върху къс кафява амбалажна хартия: "ИЛИ ТЕЗИ ПЕРНАТИ, ИЛИ НИЕ!" "Инкуайърър" публикува снимка на мъртвия ястреб, разлюлян от зимния вятър,
Мърл Бегби, комисионерът от Саламандър, свали ястреба само някакви си три часа преди Карлайл да спре за покупки пред "Джак и Джил". Тъкмо излизаше с две пълни торби, когато Боби Ийкинс и неколцина други излязоха от "Лерой" и започнаха да го наричат с обидни имена. Казаха, че трябвало да си разкара задника оттук и да се върне там, където живеели всички смърдящи хипита. Карлайл не им обръщаше внимание до момента, в който Боби приближи и го притисна към витрината на магазина. Карлайл пусна торбите с покупки на земята и каза на Боби да се разкара, при което Боби замахна към него. Пропусна и Карлайл го метна право върху капака на доджа на госпожа Маклин.
Все още се спори по въпроса дали това беше грешка, или не. Но резултатът бе, че Хак Кенбъл се нахвърли да налага Карлайл направо там, на Главната улица. Карлайл беше як, но не чак толкова грамаден като Хак. Въпреки че Хак бе започнал да затлъстява, той беше по-едър и по-силен, и много по-злобен от Карлайл. Освен това бе обърнал няколко уискита преди началото на схватката и насъбралата се тълпа го насъскваше допълнително. Като нищо можеше да убие Карлайл, ако Телма Енгелстрьом не бе изскочила с писъци от "Дани" и не беше спряла боя с помощта на Джим Уебстър. Джим помогна на Карлайл да си събере покупките, даде му нови торби и му помогна да се качи в пикапа си. През цялото време тълпата, изсипала се навън от "Лерой" и "Дани", освиркваше Карлайл, с изключение на Хюи Сверсън, който изглеждаше много тъжен. Някои забелязаха, че Арло Грегориан също стоеше настрана и не казваше нищо. Докато ставаше всичко това, Боби Ийкинс продължаваше да лежи върху капака на доджа на госпожа Маклин и по изключение мълчеше.
На следващата седмица, когато събранието продължи, Карлайл се появи с насинено лице и вид на човек, неспал от няколко месеца. Този път експертите се бяха въоръжили с компютърни разпечатки, по-дълги от предлаганата магистрала, и ги пръснаха из хората, за да може всеки да ги види. После инженерите взеха думата и обясниха още веднъж всички технически детайли.
Карлайл не отстъпи от своето и както впоследствие някои тайно отбелязаха, победи всичките с помощта на логика и цифри. Продължи да твърди, че предлаганият маршрут не е най-добрият дори според техните собствени стандарти и че икономиите и печалбите, които те предвиждаха, бяха дяволски погрешни. Инженерите не спираха да си играят е химикалките си, да пристъпват неспокойно под масата и да се споглеждат с присвити устни, сякаш знаеха, че Карлайл е прав. Но главните фигури в костюми просто понасяха ударите с невъзмутимостта, на която се бяха научили през всичките години, прекарани в политиката. Проблемът бе в това, че Карлайл спореше с онези, които държаха микрофона, а това винаги е губеща позиция.
Когато хората искат нещо като интелектуални точки или доказателства, не се надявай да получиш много накрая. Два дни по-късно Комисията по пътищата в щата и секретарят по транспорта гласуваха в подкрепа на оригиналния маршрут, включващ го-лямата асфалтова дъга, минаваща през Ливърмор и Фолс Сити. Едновременно с това обявиха, че в южните щати строителството вече е започнало и че трябва да започне и в Йеркс Каунти веднага щом времето го позволи – новина, посрещната с див възторг в цялата област.
Всички местни бяха на мнение, че изборът е добре обмислен и че е
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Седмица след официалното обявяване на подкрепата за строителството на магистралата, Карлайл седеше до акумулиращата си печка и обмисляше следващия си ход. Не че му бяха останали някакви ходове. Може би просто трябваше да си събере багажа и да си тръгне.
Няколко дни по-рано от Каспър му се беше обадила Гели Девъроу – бе прекарала Коледа с дъщеря си. Беше чула за решението относно магистралата и изрази съчувствието си към Карлайл. Гласът беше мек и загрижен, но нещата между двамата леко, се бяха променили. Той бе напълно погълнат от работата си и битката против магистралата, а тя се бе отдала на учене. И въпреки че Гели не каза нищо подобно, Карлайл усещаше, че трябва да си е намерила някого.
Няколко седмици по-рано се бяха срещнали в един мотел по средата на пътя между Спеърфиш и Саламандър, но беше различно от преди. Гели бе друга, променяше се бързо. Карлайл бе различен; гневът му го бе направил мрачен и незаинтересован от великите идеи, с които Гели се сблъскваше в процеса на ученето, идеи, за които се говореше с интензитета на жена, преоткриваща себе си. И изглежда, че най-после финансовите притеснения щяха да отпаднат, тъй като планираният национален парк "Антилопа" щеше да включва и нейната земя.
Особено много се говореше за професора, който водеше курса по колониална история – колко брилянтен бил той, колко време отделял, за да разговаря с нея извън часовете. Онова, което бе съществувало между нея и Карлайл, приключваше. И двамата го знаеха. Вината не беше на никого, просто така се случваше понякога. Когато се разделиха в мотела, те стояха прегърнати по-дълго, отколкото бе необходимо, но никой от двамата не спомена да се видят отново.
Почти нищо не задържаше Карлайл в Йеркс Каунти. Магистралата щеше да погълне къщата му и птиците. Той затвори вратичката на печката, след като сложи няколко дъбови цепеници в огъня. Седеше там, с Боклукчийски камион в скута, изпълнен с леко съжаление към самия себе си, и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Може би трябваше отново да стане циганин. Да си намери ново място. Полет – като възможност.
Мислеше си, че трябва да довърши масата за трапезарията. Тя щеше да виси на стената, закрепена на тежки медни панти, взети от една стара църковна врата, и при нужда да пада до хоризонтално положение. Но Карлайл още не беше измислил естетичен и едновременно с това функционален начин за закрепянето на масата към стената, когато не се ползваше. Какъв смисъл имаше? Щеше да я няма, след като магистралата минеше през къщата. Не, каза си той, въпреки това трябваше да я направи. Трябваше да довършва нещата, да ги прави както подобава. След масата трябваше да се заеме с поправката на стъклата на атриума, да приведе тялото в добра форма за предстоящото погребение.