Танго

Уолър Робърт

– Във физкултурния салон на гимназията в Ливърмор беше топло и не ухаеше много приятно. Радиаторите съскаха, хората си правеха вятър. По желание на присъстващите училищният портиер отвори страничните врати, за да влезе малко чист въздух. Но онези, които седяха до вратите, започнаха да се оплакват, че става течение, така че той отново ги затвори, принуждавайки триста и петдесетте души вътре да пълнят дробовете си с витаещата из въздуха алчност, враждебност към Карлайл Макмилън и миризма на стари бандажи.

Правилникът на събранието бе също толкова задушен, колкото и въздухът в салона. На всеки бяха отпуснати по деветдесет секунди за изказване, еднократно, и по този начин всяка искрена дискусия бе убита още в зародиш.

Започна

се с изявление, прочетено от някой си Хокинс – Магистралния Боб, който отпи глътка вода от чашата пред себе си и се представи като вицепрезидент на Обединението на главните предприемачи от щата. Той подчерта, че всеки похарчен долар ще доведе до печалба от двеста и седемдесет долара поради онова, което нарече "ефект на възвръщаемост". Също така отбеляза, че всеки милион, похарчен за строителството на магистралата, ще осигури работа на шейсет и седем души или че дори само при процеса на строене в щата ще се отворят нови четири хиляди и петстотин работни места. Завърши с думите: "Няма съмнение, че огромната движеща машина на нашата икономика е строителството. То е истински катализатор на икономическата изгода."

Тук се надигна Клод Инглиш и попита защо, ако строителството води до толкова добри неща, правителството не вземе да построи няколко пирамиди и така да реши проблемите на всички. Голяма част от публиката избухна в смях, макар да знаеха, че Клод не беше съгласен с проекта за магистралата. И все пак той бе един от тях и малката му шега се прие добре. Водещият удари с чукчето си по масата и призова към спазване на реда.

След силното потупване на Магистралния Боб по гърдите и забележката на Клод публиката бе залята с изявления от всички възможни висши инстанции, подкрепящи строителството на магистралата. Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата изглеждаше много сериозен, когато заяви, че неговата група внимателно е претеглила всички плюсове и минуси на проекта, преди да изразят своето одобрение, и после добави, че всъщност минусите не били кой знае колко, ако изобщо имало такива.

Тогава стана Марси Инглиш и хвърли едно хубаво и лепкаво лайно в лицата на експертите. Гласът леко потрепваше, защото Марси не беше свикнала да говори пред публика. Основният аргумент бе, че трябва да се запази индивидуалното стопанство, а не да се отнема земята от собствениците , за да се строят пътища. Водещият се усмихна и благодари за това въведение, както той го нарече, и напомни, че Бюрото по развитие на животновъдството твърдо подкрепя проекта, после се огледа за следващата жертва.

В продължение на няколко секунди цареше тишина. После Карлайл Макмилън, който изглеждаше ужасно уморен от всичките си опити да се бори срещу магистралата и едновременно с това да си изкарва прехраната, стана, представи се, както си му беше редът, и извади скрития си коз. Просто помоли експертите да докажат, че избраният маршрут е най-добрият, и се базира на критериите, които те самите са определили в том дванайсети от Доклада. Беше се сдобил с копие от Доклада, с всичките му петнайсет тома, и бе прекарал много часове в четене и изчисления, използвайки инструкциите, дадени му от професора от Станфорд, както сам той по-късно призна.

 Водещият на събранието, специалист по човешки ресурси от щатския департамент по пътищата, се усмихна снизходително на Карлайл и отвърна, че ceлекцията включвала вещи математици, намеквайки, че Карлайл просто трябва да си седне и да се държи като добро момче, тъй като разбирането на подобни сложни неща бе свръх неговите възможности.

Без грам неудобство, Карлайл отвърна: "Мисля, че съм в състояние да разбера изчисленията, и бих искал да ми ги демонстрирате."

 Това накара всички да се обърнат и да освиркат Карлайл. Нали разбираш, повечето дори не харесват звученето на думата "математика". Самото споменаване обикновено е достатъчно, за да накара масите да хукнат към

изходите. Така че когато Карлайл се запъна и поиска доказателства, мнозинството започна да се възмущава от неговата наглост и да мърмори, че най-добре щяло да е, ако той вземе че се върне обратно в Калифорния, където по принцип било мястото на всички многознайковци. В този момент нещата станаха още по-интересни. Водещият тихо се посъветва с доктор Уендъл Хамър, главния есесовец на двигателите на проекта. След това се изправи с почервеняло като домат! Лице и с леко запъване отвърна, че човекът, извършил калкулациите, не присъствал на тазвечершното събрание. Карлайл рече, че това не било пречка, и предположи, че със сигурност някой от останалите присъстващи би бил в състояние да докаже защо предложеният маршрут е най-добър, като се имаше предвид колко ревностно го защитаваха. Още тайни преговори отпред. В ъгъла на смирените местните лидери започнаха да проявяват сериозни признаци на безпокойство.

Доктор Хамър бе изтикан напред и се опита да замаже очите на Карлайл с цял куп технически глупости, сред които се прокрадваха и изрази като "социални функции" и "размер на отстъпки в цените". Карлайл го изслуша търпеливо и отвърна, че личните му пресмятания безспорно доказвали, че друг маршрут, на шейсет километра на запад от предложения, е най-добрият, базиран на критериите, посочени в Доклада, и че той с най-голямо удоволствие би доказал твърдението си. Също така каза още нещо, което аз запомних дума по дума: "Нивата на отстъпките в цените, посочени в това проучване, са много по-ниски от истинската цена на проекта. Бих искал да разбера как сте избрали размерите на отстъпка, които използвате. Те не са реални, а всичко, което се доближава до някакви реалистични цифри, ще доведе до печеливш процент, който ще наклони още повече предпочитанията към западния маршрут. Нещо повече, мога да докажа, че западният маршрут е по-добър, дори като използвам същите цифри, посочени от вашите експерти."

Старецът се изкикоти.

– За всички присъстващи разговорът между Карлайл и доктор Хамър бе като битка между андроиди, размахващи светлинни мечове и лазерни оръжия. Никой нямаше ни най-малка представа за какво говорят двамата, включително и аз, особено пък когато Карлайл използва думата "софистика" в критиките си. Пък и всички вече знаеха, че предложеният маршрут е най-добрият, понеже включваше Ливърмор и Фолс Сити. Защо трябваше да се вдига всичкият този шум за някакви си допълнителни петдесет милиона долара, между другото? Някой друг – останалите данъкоплатци – щеше да плати за това.

Водещият се опита да прекъсне Карлайл, позовавайки се на правилата на събранието: "Мисля, че вече чухме повече от достатъчно от вас, господин Макмилън." Тук тълпата бурно аплодира.

Карлайл не се трогна от споменаването на регламента. Той каза: "Не получих отговор на въпросите си, а като данъкоплатец от Йеркс Каунти имам правото да изисквам отговор."

Сега, важно е да се разбере, че мнозинството от присъстващите бяха данъкоплатци от Йеркс Каунти, а Карлайл бе дошъл отвън и следователно случайно се включваше в тази група, а това някак си имаше значение. Хората започнаха да викат на Карлайл да млъква и да си сяда и нещата бяха на път да излязат от контрол. Някои от присъстващите вече си слагаха палтата и се насочваха към вратата, поклащайки разочаровано глави пред всичката тази глупост.

Очевидно Карлайл бе притиснал доктор Хамър до стената, защитавайки позиции, в които и той самият не беше напълно сигурен. Добрият доктор Хамър се опита да се съвземе, напълвайки ушите ни с глупости, и двайсет и седем пъти заобиколи въпросите на Карлайл, преди да се разтопи като масло. След допълнително обсъждане отпред водещият съобщи, че събранието се закрива, и добави, че то ще бъде продължено следващата седмица, когато от Виена ще бъдат докарани допълнително математици специалисти, които да се изкажат в полза на предложения маршрут.