Танго
Шрифт:
Старецът удари с бастуна си по пейката, на която седяха.
– Тези две неща ще ми отнемат точно двайсет и три секунди. Ще съм готов.
После възрастният човек зарида.
– Господин Макмилън, не зная какво да кажа. Тук умирам, а още не съм готов да посрещна смъртта. И ето че вие идвате, готов да извършите това добро дело точно когато вече се бях отказал да очаквам нещо друго освен лошо приготвен яйчен крем и консервирано говеждо в бял сос.
Той наистина загуби контрол над себе си, заплака още по-силно, изтласквайки отчаянието от самите дълбини на душата си. Карлайл се пресегна и хвана ръката на стареца, който измъкна
Опита се да заговори отново, гласът му звучеше все още задавено:
– Всъщност мислех си как ще събера достатъчно от онези хапчета, които ми дават, и ще свърша с всичко веднъж и завинаги, стига да не се окажех в състояние на пълна сенилност преди това. – Повдигна бастуна си и каза: – Ще бъда готов, господин Макмилън. Ще ви чакам на главната порта с всичките си принадлежности в ръка. Сега няма да мога да спра да мисля за "Флагстоун" и за това как ще ви помогна да я възстановите. Вероятно ще открия стъпките си по дансинга. Мога също така да ви помогна да сглобите масата за билярд. И преди съм го правил.
Карлайл се усмихна, понечи да каже още нещо, но се отказа и простичко рече:
– Ще се видим след няколко дни.
Когато на следващата седмица отиде да го вземе, старецът изглеждаше напълно различен. Стоеше пред портата, когато Карлайл спря пред дома – избръснат, в чиста риза и панталон. Пред краката му се виждаше малко куфарче от пресован картон – бежово, на кафяви ивици и леко очукано от едната страна. Четири стари кутии за обувки от "Сиърс", завързани една за друга с канап, стояха зад куфарчето. Върху кутиите лежеше стар армейски шлем. Карлайл помогна на стареца да се качи в пикапа и сложи багажа му на седалката между двамата.
– Това е Боклукчийски камион. – Карлайл с усмивка кимна по посока на котарака, опънал се върху задната седалка.
– Вече съм го срещал веднъж, по време на откриването на къщата ти преди няколко години. Поседя на тревата край езерцето заедно с мен. Поговорихме си малко и наблюдавахме как малките ястребчета летят наоколо. Тогава го харесах. Сега продължавам да го харесвам.
Той протегна ръка към котарака и Боклукчийски камион се плъзна от задната седалка, за да се настани с мъркане върху куфара на стария човек.
Карлайл включи на скорост и пикапът се отдалечи от старческия дом на Йеркс Каунти. Старецът не спираше да говори за билярдната маса, докато галеше котарака:
– Най-трудното нещо е идеалното изравняване на повърхността. Трябва наистина да е напълно хоризонтална. Без това условие не може да се играе прецизно, не могат да се включат геометрията и физиката, уменията и коварството. А това е всичко, до което се свежда играта, господин Макмилън – идеално равна повърхност и прецизност. Да, сър, предполагам, че това се отнася до всичко.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Има една вечерна магистрала, която тръгва от Ню Орлиънс и завива на северозапад към Калгари. Големи участъци от нея минават през високопланинските плата, сред ниска трева и тънка почва, покрай хълмовете с плоски върхове и поръсени сред тях малки градчета, които изникваха на всеки няколко километра от двете страни на шосето. Пътуващите често коментират извития като биволски рог сегмент от магистралата в Йеркс Каунти, огромния завой, който прави на изток и после на север, за да включи Фолс Сити и Ливърмор,
На двайсетина километра от Ливърмор и на запад от едно градче, наречено Саламандър – градче, което вече е почти замряло, – се намира изход, през който шофьорите се озовават върху щатски път 42. Ако човек завие през този изход и поеме на север по прашния червеникав коларски път, ще подмине една горичка, където малки ястребчета колебливо се издигат нагоре, за да поемат на пътешествие по здрач. Едва успяват да стигнат до края на Йеркс Каунти. Говори се, че ще бъдат заградени с мрежи и ще бъдат включени в размножителна програма към зоопарка на Сан Диего, далеч от вечерната им гора, понеже в целите Съединени щати можеха да се открият едва четири възрастни екземпляра от вида им. От другата страна на пътя, сред едно поле, се намират развалините на някаква постройка, която сигурно навремето е била къща.
Още по-нагоре, на около километър и половина по същия този прашен път, който при дъжд се превръща в лепкав кален капан, се вижда монолит, наречен Хълмът на вълка. Бялото му нагънато лице донякъде се помрачава, когато около него се надиплят ниски облаци. Спри и излез от колата си, на километри от най-близкия малък град. Остани неподвижен за момент. Тишина. Лекият ветрец се появява, изчезва, после пак се появява.
Обърни внимание на ястреба, който е кацнал на трийсетия стълб на дървената ограда, броено от мястото, на което си застанал. Това е свещена земя или поне така твърди Сладкото лекарство. Вярваш му. Всеки, който идва на това място, му вярва. Нищо тук не дава и пукната пара за теб, за това дали ще живееш, или умреш, дали ще плащаш сметките си, или ще танцуваш по топлите плажове на Мексико и ще правиш любов след това. Няма нищо освен тишина и вятър. Не ги е грижа, защото ще останат тук дълго след като теб вече те няма. Това поне го знаят.
Точно когато облакът подмине Хълма на вълка, преди появата на следващия може да ти се стори, че зърваш някаква фигура да се движи на върха. Ако си носиш бинокъл, ще успееш да различиш фигурата на жена. Не се вижда ясно – за това са виновни разстоянието, мъглата. Но забелязваш, че танцува, че бавно се извръща с вдигнати към небето ръце. Дългата червеникавокестенява коса пада надолу и докосва голата кожа на раменете , докосва перфектната извивка на голия гръб, полюлява се при всяко нейно движение. Но увеличителните стъкла на бинокъла ти няма да са достатъчно силни, за да видиш детайлите по пръстена с опал на лявата ръка, нито сребърната гривна на китката, както и сребърния сокол, висящ на една верижка на шията . Следващият облак надвисва над хълма и жената изчезва. Двете тъмни очи на петдесетина метра зад гърба обаче я виждат.
По-добре тръгвай, продължи пътя си. Вероятно ще е най-добре да не споменаваш пред никого за онова, което току-що си видял. И без това може да е било просто игра на въображението ти. Пък и да не е, човек не бива да се меси в подобни неща. Знае се от много отдавна, още от времето преди кавалеристите да преминат през тази земя на път за Литъл Биг Хорн. Знае се от много отдавна.
Ако минеш още петстотин метра нагоре по същия този път, ще видиш една табелка, забита на шейсет метра навътре в тревата: "СОБСТВЕНОСТ НА ИНДИАНЦИТЕ ЛАКОТА ОТ ПЛЕМЕТО НА СИУКСИТЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ."