Танго
Шрифт:
Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.
Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод
Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.
ТРЕТА ГЛАВА
Кръчмата "Слипи Стегър", Ливърмор. Старецът хвана десния си крак с две ръце и го намести по-удобно под масата, ръмжейки както от направеното усилие, така и от явната болка, която изпитваше.
Лицето му се сгърчи за момент, преди да продължи оттам, откъдето беше спрял:
– Никога не е било така, поне не тук.
Той опря пръст на ръба на чашата си, наклони я и погледна към уискито, което бе нарекъл "кехлибарената истина", докато го поръчваше. Бавно поклати глава.
– За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!
– Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.
– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй го направо от човека, който премина през всичко това.
Старецът обичаше да приказва, така че включих диктофона си и го оставих да говори.
– Когато Карлайл Макмилън се появи за първи път в Саламандър през онази първа вечер, някак си разбрах, че нивото на вълнение в града ще се повиши. Някак си просто го разбрах. Ако човек е на шейсет и четири, както аз бях тогава, и живее в две стаи с баня над онова, което някога е било телевизионният сервиз на Лестър, няма кой знае какво да прави по цял ден. Особено пък ако не може да се придвижва добре, защото кракът му е бил премаза през седемдесет и пета в каменоломната на братята Гътридж, притиснат между ремаркето и едно огромно парче варовикова скала. Обикновено изкуцуквах до пощата, за да си взема всичките там рекламни брошури, и наблюдавах движението по Главната улица от прозореца на апартамента си. Това беше.
Тъй като там долу нищо не се случваше, мозъкът ми в известен смисъл плесенясваше от концентриране върху глупости, граничещи с празнота. Но на човек му се налагаше да избира между това или гледането на телевизия и улицата спечели с лекота. Както и да е, Карлайл влезе в кръчмата на Лерой и излезе от там двайсет минути по-късно. Остана известно време на тротоара, после взе едно яке от пикапа си. Тръгна надолу, като оглеждаше витрините, после прекоси от другата страна и се отправи към кафенето на "Дани". Когато мина откъм мен, го загубих от поглед, но "Дани" бе единственото отворено заведение, така че предположих, че трябва да е влязъл там.
Аз също се хранех в "Дани". Или поне понякога.
Така че ако си хапнех порядъчно на обяд, вечерта можех спокойно да мина с овесена каша и рола със сирене или малко фъстъчено масло и сладко. Е, това и чашка от отлежалото уиски, което дъщеря ми винаги ми изпращаше за Коледа от Орландо. Разбира се, към края на март вече виждах сметката на подаръка и декември почваше да ми изглежда прекалено далеч.
Но веднъж надзиравах бензиностанцията, когато Мерт трябваше да закара жена си в клиниката в Ливърмор, и той ми взе една седемстотин и петдесет милилитровка евтино уиски от големия супермаркет в града. Така ми плати за това, че си седях на задника и само казвах на хората сами да си сипят проклетия бензин за пет цента повече на галон, отколкото го продаваше Харв. От данъчните настояваха да обявя уискито като бартерен доход, но аз ги пратих по дяволите. Ще ми се по някакъв начин да ми бяха направили финансова ревизия – само за да си поприказвам с някой поне малко интелигентен тип, пък бил той и счетоводител. Ако тези момчета не бяха толкова досадни, можеха и да са интересни.
И така, как разбрах, че Карлайл ще повиши нивото на вълнение в Саламандър ли? Не съм сигурен. Може да ми е било подсказано от жълтата кърпа, вързана на главата му, и подаващата се изпод нея кестенява коса, стигаща до раменете. Застанал в сумрака, облечен в кожено яке, стари ботуши и избелели джинси, той приличаше на някой от по-младите обитатели на резервата, който се опитва да забрави за разгрома на индианците при Ундид Ний, да избягва пиенето на бира на корем и да преоткрие духовното си наследство.
Имаше нещо и в походката му. Някак лека, някак самоуверена. Човек с подобна походка може да измине огромно разстояние без особени усилия. Нещо в Карлайл ме караше да си мисля, че животът му не е бил много лек, но все пак беше видно, че е устойчив, че няма да се огъне от нищото. Разбира се, ние тук по принцип не сме от тия, дето лесно се огъват.
Поради всички тези причини реших да държа Карлайл Макмилън под око и да видя дали ще се задържи. Както вече казах, отчаяно ни липсваше нещо ново. Преди целият ад да се стовари върху главите ни под формата на Войната в Йеркс Каунти, тук имаше само две неща, заслужаващи да се споменат, като изключим нуждата на Саламандър от Бърза помощ. Едното от тях не засягаше Карлайл директно. Другото – да.
Първото беше свързано със Сузана Бентийн. Човек трябваше да разсъждава спокойно и праволинейно, ако искаше да разбере Сузана. В противен случай би я взел за нещо, което тя не беше, като например реликва от студентските вълнения през шейсетте. Всички бяхме гледали репортажите от онези събития по телевизията и сега те до известна степен ми липсват. Разбира се, глупаците, които се събираха в "Лерой", не проявяваха особени симпатии към онези студенти, които маршируваха и изгаряха знамена. Но бяха повече или по-малко впечатлени от идеите за "свободната любов", която очевидно бе приятната страна на маршируването и изгарянето.