Танго
Шрифт:
– Как е Гели, Джак? – попита Лерой. – Не съм я виждал от известно време, освен когато минава през града със стария си форд.
– Добре е. Знаеш какви са жените – вечно се оплакват от едно или друго, никога не са доволни от живота. Мисли, че трябва да продадем ранчото и да опитаме нещо друго. Господи, та нали докато изплатим първата и втората ипотека, няма да ни е останало нищо.
Лерой беше чувал тези приказки и преди. Той започна да нарежда празни чаши върху хавлиена кърпа зад бара. Щеше му се болката в кръста му да престане. Беше си сипал чаша уиски, за да облекчи положението, и алкохолът бе подействал за кратко,
Карлайл се замисли дали да не си поръча втора бира, но компанията не му я гарантираше, а и не му се искаше да притеснява отново Лерой. Кръчмарят стоеше стъпил с единия си крак върху бидонче с бира и се смееше заедно с каубоя. Не си направи труда дори да се обърне, когато Карлайл изпразни чашата си и тръгна към изхода. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как топките за билярд се удариха една в друга, а старият Франк хъркаше и се давеше, потънал в забвение.
– Какво ни седеше ей там? – попита Джак Девъроу и наклони глава, загледан във вратата, през която току-що беше излязъл Карлайл.
– Нямам представа. – Лерой се извърна да измие още чаши. – Някакъв дългокос от някъде си. Появяват се от време на време. Няма проблем, стига да си мълчат и да си вървят по пътя.
Веднага щом кубинките му стъпиха върху тротоара пред заведението на Лерой, Карлайл забеляза, че един възрастен човек го наблюдава от прозореца на втория етаж на отсрещната сграда, над отдавна закрития телевизионен сервиз на Лестър. Вторият факт, който привлече вниманието му, бе, че Саламандър и слънцето приключваха работния си ден по едно и също време.
През изминалите няколко месеца Карлайл беше видял стотици малки градчета и Саламандър не бе нещо уникално. Други места, и то много, изглеждаха досущ като това със своите празни витрини, училища със заковани прозорци, единици млади хора по улиците. Усещане за безпокойство, за безжизненост, за безвъзвратна обърканост.
Въпреки това залезът през първата му вечер в Саламандър беше красив. От онези, които виждаш при огромни пространства, със западното небе, обагрящо се в розов пурпур, разливащ се върху купол от небесносиньо на север.
Беше гладен. Възможностите – ограничени. Лерой му бе препоръчал пица "Надгробен камък", име, което Карлайл сметна за пророческо, след като огледа Главната улица на Саламандър. Другите специалитети на кръчмата бяха говежда пастърма в буркани и пакетчета бирен фъстък – достатъчни да задоволят дневната нужда от хранителни вещества.
Сумракът настъпи с хлад, така типичен за късните летни вечери в тази част на страната. Карлайл измъкна старото си кожено яке от пикапа, облече го и тръгна по Главната улица. На витрината на "Е. М. Холи" – магазин за мебели и погребално бюро – беше изложено двуместно канапе с бяла дамаска на кървавочервени цветя. Ако можеше да се съди по вида на Саламандър, втората дейност от бизнес империята на Холи определено преобладаваше над първата.
Витрините на "Шърлийн Варайъти" бяха облепени с ленти, на които пишеше "МАГАЗИНЪТ СЕ ЗАКРИВА", което означаваше, че конците, джунджуриите и дребните подаръчета можеха да бъдат закупени на безценица. Две от трите бензиностанции бяха изоставени, на местата на махнатите бензинови колонки растяха плевели. Единствената действаща бензиностанция се опитваше да пробута галон безоловен за три цента повече,
На вратата на бившия бар "Шолдс Бедлендс" висеше табелка: "Преместих се в Ливърмор". Точно под табелката имаше друга, очевидно залепена там преди много време, понеже долните ъгли се бяха подвили нагоре. Карлайл присви очи, за да прочете написаното на нея:
МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ
В тях понятието "престъпност" почти не съществува, рядко се шият бричове по поръчка, а малките им общества макар и недотам изискани – поне са разумни, морални и предани.
Търговската част на Саламандър обхващаше по две групи сгради от двете страни на Главната улица. По средата на втората група, точно срещу мястото, където се намираше Карлайл, имаше малък и премигващ неонов надпис – жълт с очертани в черно букви, – сигнализиращ местоположението на "ДАИ". Когато премина отсреща, Карлайл забеляза изгорялото "И", което хвърли светлина върху основния житейски въпрос, вълнуващ го точно в този момент.
Долната част на вратата на "Дани" беше покрита с лющеща се бяла боя, а горната бе от стъкло. Под един стикер на пепси-кола се мъдреше избеляла реклама на цигари. Над тях имаше табелка, свидетелстваща, че е отворено и че така ще бъде до осем часа.
Пред тезгяха бяха поставени седем високи табуретки с червени седалки. В средата на заведението имаше три маси, покрити с мушама, а покрай стената – шест очукани сепарета. В едно от тях четирима тийнейджъри замаяно минаваха през онзи ужасен период от живота, когато на човек му се струва, че смъртта никога няма да дойде и младежките пъпки никога няма да изчезнат. Г-н Бъди Риймс, бившият партньор на Карлайл от строителната фирма "Риймс & Макмилън", бе стигнал до множество чудесни идеи. Една от най-добрите бе, че всички тийнейджъри трябва да бъдат изпратени на някое пусто място, може би в Северна Дакота. Бе уточнил плана си до най-малката подробност: целият щат щеше да се павира и да се запълни единствено с ресторанти за бързо хранене, паркове за каране на скейтборд и автокина.
Тогава Бъди щеше да седне на една малка масичка, поставена на границата на щата, и всички изолирани трябваше да минават на интервю при него, за да се пробват да получат сертификат за зрелост, преди да напуснат. Някои, мнозина, по-голямата част, никога нямаше да успеят. Онези, които го постигнеха, щяха да получат буква "В" за "възрастен", набита в челото, за да може светът да ги разпознае и третира като разумни същества. Единственото, което Бъди очакваше като награда за своята брилянтна идея, както и за работата си на интервюиращ, бе да получи концесия за разпространение на лосион против акне "Клиърасил" из целия щат за неограничен период от време, както и правото да ръководи долнопробен увеселителен парк, който щеше да нарече "Бъдипенд".