Тютюн

Димов Димитр

В семейството на Чакъра царуваше спокойствие.

Но един горещ ден, към края на август, старшията се прибра за обед в лошо настроение, което изрази още сутринта в дребнава придирчивост към подчинените си. На няколко млади стражари в околийското управление той се скара за немарливо отнасяне към оръжието, на постовия пред общината направи строга бележка, че не е обръснат, а на жена си, която беше приготвила всичко навреме, викна грубо:

— Слагай масата!… Какво чакаш?

Жена му го погледна учудено, защото масата беше отдавна сложена.

Чакъра

седна на мястото си намръщен и разтърка в супата една малка лютива чушка, от която пълнокръвното му лице стана още по-червено. След това хвърли свиреп поглед към жените, които поглъщаха залъците си страхливо и всеки миг очакваха избухването на бурята.

— Дай гювеча!… — изкомандува той на жена си, а после още по-строго изръмжа към Ирина: — Дай виното!

Двете жени станаха почти едновременно и донесоха гювеча и виното. Гювечът беше тлъст и приготвен, както старшията го обичаше: с картофи, със сини домати и малки лютиви чушки. Като отпи една глътка вино, той пак погледна жените и забеляза, че те почти не ядяха. „Кучки — помисли той гневно. — Ако не се боят от мене, ще се качат на главата ми!“ Ирина поне се беше качила вече на главата му.

Той се наобядва, запуши и по навик, който беше добил в службата при разпит на арестувани, помълча зловещо, за да изплаши още повече виновния и да му вдъхне почит към истината. Настъпи оловна тишина, която увисна над масата и накара двете жени да наведат глава. Майката започна да сгъва кърпите, правейки това с излишно усърдие, а Ирина, леко побледняла, се мъчеше упорито да изтрие с хляб петно от капка вино върху покривката.

— Срам!… избуча най-сетне гласът на Чакъра. — В земята потънах, когато ми казаха.

— От какво срам?… Какво ти казаха? — сопнато попита майката.

— И ти ли се правиш, че не знаеш? — гневно кресна старшията.

— Не зная нищо.

— Ако не знаеш, питай хората!… Дъщеря ти е станала любовница на един вагабонтин.

— Я не слушай много какво приказват хората — бързо рече майката.

— Мълчи!… — яростно изрева Чакъра.

Червеното му лице стана мораво, а краищата на устните му се изкривиха надолу и това го направи да изглежда още по-свиреп. Майката стана обидено, излезе от стаята и сърдите тръшна вратата след себе си. Но в малкото вестибюлче тя се спря и доволна от постъпката си, почна да слуша. Тя знаеше, че излизането й щеше да стресне Чакъра и да намали гнева му наполовина. Колкото за Ирина, тя наистина трябваше да получи един малък урок. Беше време за това.

След излизането на жена си Чакъра примигна бързо няколко пъти и се почувствува безпомощен. Туйто!… Изтървеш ли веднъж жените, върви ги гони да ги умириш отново. Ах, какъв бой заслужаваха те!… Но после старшията съзна изведнъж, че грубостта нямаше да му помогне. Жена му не беше като тукашните, които човек можеше да набие. Още по-малко това се отнасяше за дъщеря му.

— Какво има, татко? — внезапно попита Ирина.

Чакъра отдъхна. Гласът на девойката беше развълнуван, но невинен и чист. Това накара старшията да попита малко по-спокойно.

— Тази сутрин ми казаха, че си ходила

по срещи с Рединготчето. Вярно ли е това?

— Да, вярно е — отговори Ирина.

Лицето на Чакъра отново стана мораво, вените на слепите му очи почнаха да бият силно и върху челото му се появиха ситни капчици пот. Той не можа да оцени самопризнанието, но запази спокойствие, необходимо за по-нататъшния разпит.

— Откога? — мрачно попита той.

— От миналата есен.

— Къде се срещахте?

— При параклиса.

— А през зимата?

— Вечер, при дървеното мостче, зад склада на „Никотиана“.

— На друго място срещахте ли се?

— Не.

— А какви планове имате? — Гласът на старшията стана насмешлив и зъл. — Този поплювко иска да се ожените веднага, нали?

— Ние нямаме никакви планове.

Чакъра я погледна и занемя. Той беше от старото поколение, със строги нрави, и любовта без ангажименти му се струваше подлост, с която някои безсъвестни типове използуваха глупостта на жените.

— Значи, тъй, никаквице!… — изкрещя той вън от себе си. — Ти си приела да го забавляваш като леко момиче!…

— Знаеш, че не съм… не мога да бъда леко момиче — гордо заяви тя.

— Зная само, че ходиш с просяците на града и хората ти се смеят… Поне да беше някой приличен човек, а не самохвалко и лентяй! Едва го приеха по милост в склада, а бълнува за милиони. Поплювко с поплювковците!…

Ирина наведе глава. Чакъра млъкна, доволен от въздействието на думите си. Той беше ударил дъщеря си по най-чувствителното място — гордостта. После погледна дебелия си старовремски часовник с турски циферблат и направи гримаса — беше закъснял за работа. Стана бързо, опъна сабята си и като хлопна силно вратата след себе си, излезе навън.

Майката влезе в стаята. Ирина плачеше тихо и по пълничките й мургави бузи се търкаляха сълзи. Рулото й се беше развило и косата й падаше в безпорядък върху шията. С несъзнателни движения на ръцете си тя се мъчеше да го поправи, но без да иска, с това го разваляше още повече. Изостреното й чувство за достойнство беше оскърбено до смърт от думите на Чакъра. Майката се приближи и я погали по бузата. Ирина неволно целуна ръката й. Стори й се, че в тази нежна милувка, в тази загрубяла, но топла ръка имаше дълбоко съчувствие и разбиране, което не беше подозирала досега. Майката се наведе над нея, улови я за брадичката и кротко извърна лицето й към себе си.

— Кажи ми всичко!… Случило ли се е нещо?

Ирина разбра въпроса и отговори твърдо:

— Не, бъди спокойна… Нищо не се е случило.

Тя усети целувката върху челото си и неволно, с дълбокия инстинкт от детинство, скри лице в гърдите на майка си. От топлината им се излъчваше чувство за сигурност, нещо прекрасно, мило и нежно, което я накара да се разхлипа още по-силно.

— Имате ли някакви намерения?

— Не сме говорили нищо определено досега… Аз трябва да свърша университета, а той иска да се издигне… да спечели много пари.