Чудакът
Шрифт:
А Руси продължаваше да се чуди:
— Гледай го ти, гледай го ти! Ц-ц-ц!
Дотегна ми туй цъкане, протегнах ръка да си взема довиждане.
— Абе ще преподаваш на момичето половин час повече бре! — Той се изправи от стола си. — Толкова ли не ти стига пипе за такава проста работа! А си математик! Тюх да се не види! Ха-ха-ха!
— Ами ако бащата на момичето не се съгласи с този добавъчен половин час?
Той ме погледна с такъв унищожителен поглед, че насмалко дето не си взех багажа и не хукнах сърдит и възмутен към първия насрещен асансьор!
Машини или звезди
Откакто се помня, баща ми виждаше в мен бъдещ «инженер». Слагам тази дума в кавички, защото с годините
По отношение на думите, които предизвикват символично-романтични представи (инженер, учител, ковач и др.), аз съм на страната на даскал Иван, когото самопровъзгласили се праведници свалиха от председателството на първото в оня край кооперативно стопанство; аз съм и на страната на дядо си поп Евтима, който не се уплаши да изгори разпятието в знак на несъгласие с божието правосъдие. И си мисля, че ако наистина имаше господ, аз щях непременно да му паля всяка неделя по една голяма свещ, за да не допусне душата ми да забрави, че съм учил а, б, в-ето в стародавното горноряховско школо.
За инженерството няма спор: инженерството е математика в действие, а пък действието е първата стихия, на която се кланям. Втората стихия е съзерцанието и на пръв поглед тя изглежда противоположна на действието, но това е заблуда. Времето ни е пълно със заблуди, въведени от два типа грешници — граматикари и народотълкуватели. Всеки, дето може сам да си вдига гащите, дава съвети какво е туй нещо българския език и какво е туй нещо, още по-изплъзващо се от каноническото мислене, наречено българска душевност. Аз си имам свое мнение по тези въпроси, без да бъда, а за велико мое щастие — книжевник. И тъй, като казвам «съзерцание», аз не подразбирам чувството, предизвикващо възклицанието «ах!» и умилителната влага в очите, за която все още пишат някои по-лирични поети. Разбира се, нямам нищо против сантименталното съзерцание, без него не може (все още!), то е като букетче ароматни карамфили върху масичката на влюбено момиче. Върху масичката на Лили например. Но думата не ми е за карамфилите. Думата ми е за такива неща, необичайна за подстриганите по женски момчета, и за момичетата с панталони, които сядат по мъжки. Думата ми е за такива неща например, като откриването на последната галактика във вселената, пред която вече няма «нищо»; или за дяволската загадка на квазерите; пък ако щете — и за такова едно чудновато уравнение, което да разкрива странната гравитация между душите, която поетите наричат «любов». Имам наум такъв вид, съзерцание, което да е достойно за рода человеческаго: уж е «съзерцание», а всъщност е начало на сложни търсения в релативистичната небесна механика и битки сурови за опознаване на Истината.
Затова си мисля, че успоредно с инженерството трябва: да следвам на всяка цена и физика. Студена пот ме избива, като си представя, че наблюдавайки небето, ще да изпитам срамното чувство, обхванало човек, дето гледа пред очите си велика книга, но написана на непознат за него език. Изходът е един — да следвам едновременно инженерство и физико-математика, па макар физико-математиката да запиша задочно. Решението е чудесно, стига да разрешават правилниците, но правилниците обикновено не дават пукната пара за чудесните неща. Имам чувството, че всичко, което носи печата на прекрасното, не е обект на правилници и разпоредби, че разпоредбите регулират един календар, в който празниците са зачертани грижливо с червено мастило.
Зам. —
Меки черти на лицето, напълнял, с коремче. Облечен е началнически, с черен костюм и вратовръзка в убити цветове. Почвам да забелязвам, че големите началници избягват (сякаш нарочно) по-светлите платове и по-ярките вратовръзки.
Той остана толкова учуден от желанието ми да запиша освен машинно инженерство, още и физико-математика, че зяпна с отворена уста, като да бях паднал пред масата му направо от Марс.
— Какво толкова ви впечатлява, другарю Диновски? — запитах го, учуден на своя ред от неговото учудване.
— Баща ти навремето едно инженерство отказа да следва, хем в Москва го пращаха, а ти искаш две науки да изучаваш, и то по едно и също време.
Знаех аз защо баща ми не беше заминал да следва в Москва и как Диньо Диновски беше извадил неговия късмет и кръв нахлу в лицето ми, но се сдържах. «Ще ти го върна тъпкано — рекох си — само задочното по физика веднъж да ми уредиш!»
Диньо беше схванал по свой начин вълнението ми, затова се усмихна и доволно засука посивелия си мустак.
— Бравос! Бравос! У нас младежта пораства духовно за една година с цяло десетилетие! Де го туй при капитализма?
И ми обеща да се застъпи пред министъра на просветата за моето «задочно».
Изкарах конкурса за машинно инженерство с отличен и тази блестяща оценка като че ли разколеба упорството на министъра, проядено вече от настойчивите увещания на Диньо Диновски. Беше ми разрешено най-после да се явя на конкурс и по физика.
По-късно научих, че първото отличие не беше изиграло в случая никаква роля. Свършили бяха работа други «аргументи», материални, от които човек изпитва въпиюща нужда, когато си прави вила на два етажа, с шарено басейнче в градината. По онова време цимент трудно се намираше (циментът отиваше в основите на язовирните стени), затова бай Диньо, голям шеф на промишлеността, беше уредил някои неща.
Във връзка с тази работа мисля си следното:
Когато някой се сдобие по безчестен начин с входен билет, за да слуша Бетховен — божествата (Господ, Йехова, Буда и др.), се правят на разсеяни и не му пишат грях.
Божествата са злопаметни, това е известно, но аз открих у тях и една симпатична черта, която им прави чест — по отношение на своите подопечни, хората, те притежават чудесно чувство за хумор. Бай Диньо ми призна, че ме е обикнал от пръв поглед, нали кръвта вода не става, с баща ми са учили и партизанствували заедно и така нататък, разчувствува се човекът и ме покани да му ида в неделя на обяд.
— У нас дохождат на гости все отбрани хора! — рече той.
Благодарих му за поканата. Но когато се обърнах да си ходя, той изведнъж като да се сети за нещо.
— Я чакай! — викна подире ми. — Ти нали си член на комсомола?
— Разбира се! — рекох.
— И не си наказван?
— Чист съм като агнец! — засмях се от сърце.
— Е, ще ми бъдеш драг гост! — рече той.
Ученичката
Често бях дохождал в София за книги и разни справочници, но престоявах обикновено ден, най-много два. Не крия, че животът в столицата ми харесваше, без да му се дивя, разбира се, като теле на железница. Нито бих си кривил душата да не признавам, че повечето неща ми се нравеха. Сега като позаседнах по за дълго, без да бързам за «влака», постепенно започнах да откривам, че «картинката» е безкрайно по-сложна, отколкото си я представях преди. Немалко неща, за които имах вече установени мнения, преоценявах и претеглях, и то не като ги наблюдавах отстрани, а защото животът ме сблъскваше с тях. Така изписвах ден по ден собствената си ценностна представа за света.