Происход
Шрифт:
Кимвам с разбиране. Такъв серум може да се окаже лекарство с безброй много полезни приложения.
— Никакви компютри днес — казва ми чичо Паоло — Никаква апаратура. Осланяй се само на собствените си способности. Наблюдавай. Записвай. После ще оценяваме. Процесът ти е познат.
— Да. — Хвърлям поглед към птичето. — Познат ми е.
— Силвия! — Чичо Паоло щраква с пръсти към майка ми и тя завърта ключа на генератора. Усещам електричеството преди да удари клетката, слаба вибрация, която изсъсква по жиците до краката ми. Косъмчетата по ръцете ми настръхват, все едно, че токът протича през мен.
Клетката
Повдига ми се, но не смея да го покажа пред чичо Паоло. Той се обляга назад и държи с две ръце папката. Не е тук, за да наблюдава птичето.
Тук е, за да наблюдава мен.
Навеждам глава и се насилвам да напиша нещо. Ammodramus aurifrons — жълтовеждо врабче, обикновено обитаващо по-малко гъстите площи на дъждовната гора… Вдигам поглед и го наблюдавам. Наблюдавам и как чичо Паоло ме наблюдава. Не позволявам на нито един мускул на лицето ми да помръдне, поемам отмерено всеки дъх, бавно и равномерно. Не мога да позволя да ме види как трепвам или ахвам, или нещо друго, което би показало, че емоциите пречат на обективността ми. Птичето отново се опитва да кацне и чувам пукането и съскането на електричеството. Вече уморено, безпомощното врабче възобновява дивото си кръжене.
Лети 3,85 минути — нахвърлям бързо аз. — При 9,2 удара с криле в секунда = 2097.6 удара… лети от 2,4 минути… Числата са рефлекс за мен. Учените обичат да ме дразнят за това, като казват, че прекарвам твърде много време с числата. Веднъж казах: А с кой друг да бъда? Никога не ми отговориха на този въпрос.
Птичето започва да прави грешки. Крилата му стават тромави и токовите удари зачестяват. В един момент сграбчва металните решетки с ноктите си и се прилепва към стената на клетката — малко тяло, тръпнещо от електричеството.
Знам, че чичо Паоло е насочил поглед към мен и търси някакъв знак на слабост. Правя всичко възможно, за да не трепна.
Не мога да се проваля. Не мога. Тестовете на Уикам са най-важни от всичките ми учебни занимания. Те показват дали съм готова да бъда учен. Дали съм готова за тайните на собственото си съществуване. Докажа ли веднъж, че съм една от тях, ще започне истинската ми работа — да създавам други като мен. И това е всичко. Аз съм първата и единствената от своя вид и съм първата и единствената едва от шестнайсет години. Искам само едно: да има някой друг, който знае. Да знае какво е никога да не кървиш. Да знае какво е да поглеждаш напред и да виждаш вечността.
Да знае какво е да си заобиколен от лица, които обичаш, лица, които един ден ще спрат да дишат и ще започнат да се разлагат, докато твоето остава непроменено от времето.
Никой от тях не знае. Нито майка ми, нито чичо Паоло, никой. Те си мислят, че могат да разберат. Мислят си, че могат да са съпричастни, да си го представят.
Едва ли могат да си представят колко различна.
Серумът Е13 явно започва да действа, защото птичето внезапно полита отново, кръжи и се върти, а аз наблюдавам всяко движение, макар че ръката ми леко трепери. Виждам триумфиращото изражение на лицето на чичо Паоло, когато птичето започва да маха с крила с двойно повече сила, отколкото в началото на теста. Още една, две, шест минути и предизвиканата от серума енергия постепенно намалява. Птичето отново започва да залита.
Искам това да свърши, но не смея да погледна към майка си, която винаги взема страната на чичо Паоло. Химикалката се плъзга по хартията с шеметна скорост. Искам да видя какво записва за мен, но трябва да се съсредоточа и да прикривам емоциите си.
Врабчето няма да издържи още дълго и сърцето му ще спре. Със сигурност няма да позволите да се стигне дотам. Хвърлям поглед към лицето на чичо Паоло, но то си остава безизразно, както винаги. Перфектният учен.
— Мисля… — Спирам и облизвам устните си. Устата ми е пресъхнала — Мисля, че имам достатъчно информация.
— Тестът не е приключил, Пиа — намръщва се чичо Паоло.
— Да, само че… след още някоя минута сърцето му ще…
— Пиа! — Името ми прозвучава строго и потрепервам. Нещо, което до този момент съм удържала. Чичо Паоло се обляга напред. — Тестът не е приключил. Контролирай емоциите, Пиа. Насочи поглед към целта, не към стъпките, които трябва да направиш, за да я достигнеш. Целта е всичко. Стъпките са нищо. Независимо колко трудно е пътуването, целта винаги си струва.
Отварям уста, за да възразя, но бавно сядам обратно и омеквам. Той няма да позволи това да стигне прекалено далеч. Няма.
Врабчето каца тромаво, полита отново, вече в търсене не на спасение, а на почивка.
Няма.
Птичето не успява да се задържи във въздуха за повече от три секунди, преди да се строполи отново. Бори се, но не може да събере енергия да полети. Вместо това подскача неравно, с изцъклени очи.
Електричеството съска и пука.
Ще го направи ли?
Отварям уста и си поемам дъх…
Но най-сетне чичо Паоло проговаря.
— Достатъчно. Спри го, Силвия.
Майка ми изключва генератора и птичето се отпуска с облекчение.
Аз също.
Чичо Антонио ме намира в стаята ми. Седя на леглото си с кръстосани крака и държа врабчето в ръце. Сега е твърде изтощено и травматизирано, за да се бори, а аз галя перата му разсеяно и се взирам в джунглата.
Три от стените на спалнята ми и дори таванът са от стъкло. Тъй като малката къща се намира в края на комплекса до западната ограда, имам почти 360-градусова гледка към дъждовната гора. Стаята ми е била оранжерия, но когато съм се родила, учените решили да я превърнат в моя спалня, а останалата част от къщата — ботаническите лаборатории — били преустроени в още една спалня и баня, всекидневна и работен кабинет за майка ми.