Происход

Кори Джесика

— Добре — отвръщам покорно.

Той се усмихва и стисва ръката ми.

— Аз бях тук в деня, когато се роди, нали знаеш. Бях първият, който те държа в ръце. Аз избрах името ти.

— Така ли? — Никога досега не го беше споменавал.

— Да. Пиа, защото означава благоговейна и точно това изпитах, когато те видях.

Очите му, приковани в моите, са топли и сериозни. Осъзнавам, че се усмихвам.

Останалата част от прегледа минава както винаги. Не отнема много време. Толкова съм свикнала с прегледа, че мога да го правя и сама.

Сърдечен пулс, проба от слюнката, очи, уши и нос, проверка, проверка, проверка и готово.

Чичо Паоло се отказа от кръвните проби преди години — независимо от какъв материал са направени иглите и независимо колко силно натиска с тях, просто нищо не може да пробие кожата ми.

— Приключихме, Пиа. Отивай да работиш върху партито си или каквото имаш да правиш.

— Трябва да си полея орхидеите.

Той кима и свършва още няколко дреболии из лабораторията, преди да си тръгне.

Едва съм поляла първото цвете, когато чувам стъпки и се обръщам да видя какво е забравил чичо Паоло. Но не е той. Доктор Непохватка е.

— Ти какво искаш? — питам я.

Тя вдига изненадано вежди. Червени са като косата й.

— Защо не се успокоиш? Искам само да си поприказваме. Така и не се запознахме като хората онзи ден.

Прекрасно. Обръщам се отново към орхидеите си.

— Здравей. Приятно ми е да се запознаем.

— „Приятно ми е да се запознаем“ — отвръща ми тя със същия равен тон. — Небеса, дете, поне ми дай шанс, преди да решиш, че съм ти враг. Хайде, дай да ти помогна.

Тя се опитва да ми вземе лейката, при което я преобръща и намокря целите ми обувки.

— Опа! — казва тя, докато аз гледам надолу, а доктор Непохватка търси кърпа и ми я подава. Попивам водата и прехапвам език, за да не кажа нещо обидно, за което после ще съжалявам. Доктор Непохватка сяда върху масата за опити и се оглежда наоколо.

— Ужасни снимки — казва тя, докато разглежда портретите ми по стените.

— Те са перфектни. — Обикновено не бих го изтърсила така пред някого, но не мога да се сдържа. Тази жена просто успява да ме раздразни.

— Правилно — отвръща тя и замислено ме наблюдава. — Не успях дори да измия от лицето си праха от пътя, преди твоят доктор Паоло Алвес да ме прикове в ъгъла и да ми изнесе цялата лекция за Пиа.

— Лекция за Пиа? — Любопитството за момент надвива ината ми и се приближавам към нея. — Какво е това?

— Да не би да не си я слушала? — Тя вади кутия цигари от джоба си и запалва една. Мразя цигарите. Те са единственото нещо на света, от което ми прилошава, макар майка ми да казва, че просто не харесвам миризмата и всъщност ми няма нищо. — Да, Алвес ме притисна в ъгъла и направо ми дишаше в деколтето, докато ми обясняваше за поверителността, как съм подписала договор, какви са последиците и всякакви други страхотии. И в центъра на всичко това… — Тя пое дълбоко и издиша към мен облак отвратителен дим: — … беше ти.

— Ами — отговорих й сковано, — нали аз съм причината за съществуването на това място.

— Трябва да призная,

че нямах представа в какво се забърквам, когато приех тази работа. Мислех, че идвам само да изследвам клетъчния строеж на комарите и може би да клонирам няколко плъха. Казаха ми, че това е изследователски център, насочен към лечението на най-тежките болести — рак, сърдечни заболявания… — Лицето й внезапно застина, сякаш виждаше нещо в далечината. — … церебрална парализа. Наистина си помислих, че е странно да подпиша договор за минимум трийсет години, но… — Тя явно е забравила за цигарата между показалеца и средния й пръст. Тънката струя дим се къдри около лицето й. — Е, нека просто да кажем, че сделката, която ми предложиха, беше много убедителна.

Тя отново насочва поглед към мен и свива очи подозрително.

— И после, по пътя насам, изживях цялата тази шпионска история. Този Тимоти, който има телосложение на лос, не искаше да ми каже нищо. И знаеш ли какво — първото нещо, което ме попита, беше дали мога да купя рокля за седемнайсетгодишно момиче!? — Тя поклаща глава и за първи път забелязвам, че непокорните й червени къдрици сега са сплетени на плитка през рамото й. С поставена под някакъв контрол коса тя е доста красива и по-млада, отколкото си помислих в началото.

— Роклята не е лоша — казвам и свивам рамене. Няма нужда да добавям, че веднага се влюбих в тази рокля. Не искам да си помисли, че сме приятелки или нещо подобно.

— Странно е да се прави официално парти насред джунглата.

— Приказваш си каквото ти дойде наум, нали?

— Винаги. Без съмнение. Само по този начин съм сигурна, че съм наистина оригинална.

— Защо дойде в Литъл Кейм?

— Не ме ли чу? За да изучавам тапири и трипръсти ленивци.

— Какво ти каза чичо Паоло за мен?

— Че си безсмъртна.

По начина, по който цигарата потрепва между устните й, познавам, че не го вярва.

— Такава съм.

— Ха. Каза също, че си перфектна.

— И това е така.

— Пфу! Разбира се, мила.

— Наистина! — Настръхвам като Алай. — Гледай!

Взимам един скалпел от масичката с инструменти на чичо Паоло. Очите на доктор Непохватка се разширяват.

— Пиа…

— Само гледай! — Прокарвам го по ръката си и натискам с всичка сила. Боде ме, но само малко. Усещам болка, но не толкова силно, колкото другите хора. Едва забележимата бяла резка е единственото доказателство за допира на острието, но и тя изчезва след секунди.

Доктор Непохватка зяпа с ококорени очи, напълно забравила за цигарата между пръстите си.

— Леле, ти ме разби!

Това може би звучи странно, но съм необикновено доволна от реакцията й. Оставям скалпела, отивам до чекмеджето, изваждам навита карта и я разтварям на масата за прегледи пред нея. Тя наблюдава всяко мое движение с изострено внимание.

— Какво е това?

— Това — обявявам с немалка гордост — е моето родословно дърво. Чичо Паоло разказа ли ти историята на Литъл Кейм, моята история, всичко това?