Происход
Шрифт:
Веселото пламъче в очите му ме дразни още повече.
— Според мен ревнуваш, че получава толкова много внимание.
— Не е вярно — отговарям. — Не искам по цял ден всички да се въртят около мен.
— Нима? — Той сяда на пейката за вдигане на тежести, която никой не използва. — Защото на мен ми се струва, че обикновено е точно така.
Гледам гневно, но той само се смее.
— Тя е нова и различна, Пиа. Това е всичко. След няколко месеца ще стане една от нас, поредното лице, с което всички ще са свикнали. Но ти винаги ще си бъдеш ти — безсмъртна
— Все едно, не виждам защо ни е нужна. Скоро ще бъда част от екипа Имортис и тогава ще създадем още безсмъртни. За какво ни е Хариет Фийлдс?
Усмивката напуска лицето му, заменена от странно, мрачно изражение.
— Не знам.
— Мислиш ли, че ще спрат да водят нови учени, когато стана пълноправен член на екипа?
— Не знам.
Продължава да ме гледа с този неприветлив поглед. Може би се занимавам прекалено много с доктор Непохватка.
— Грешиш — казвам. — Не ревнувам, защото всички й отделят толкова много внимание. Но мислиш ли… мислиш ли, че е тук, защото чичо Паоло не вярва, че съм готова? Дали не смята, че имаме нужда от подкрепление в случай, че не издържа следващия тест на Уикам?
Чичо Антонио се взира в мен.
— Не — отговаря тихо той, но се чудя дали не го казва, само защото искам да го чуя.
— Е, откъде мислиш, че е тя? — питам аз като се опитвам да разведря разговора.
— Доктор Фийлдс? — свива рамене той. — Няма значение.
— О, хайде, чичо Антонио! — Спирам пътеката, за да си вържа отново косата на опашка, понеже се е разхлабила от тичането. — Ти си точно толкова запленен, колкото и останалите. Видях те снощи как цяла вечер се въртеше около нея.
— Не се въртях.
— Въртеше се.
По лицето му заиграва усмивка.
— Добре, може би малко.
— Не е ли чудно? Тези нови учени, които идват тук… те имат свой живот извън Литъл Кейм. Замислял ли си се някога за това? Например откъде идват? Какви са били преди да дойдат в джунглата?
Той ме поглежда предпазливо.
— Защо? Ти замисляла ли си се?
— Това е естествен въпрос. А аз съм учен. Моята работа е да задавам въпроси. Чичо Антонио — казвам аз, сядам до него и прехапвам устни за момент, — ти някога… нали знаеш… чудил ли си се какво би било там? Отвъд?
Чичо Антонио се взира в ръцете си.
— Отвъд?
— Знаеш какво имам предвид. Отвъд… оградата.
Когато погледите ни най-после се срещат, устните му са се превърнали в тънка стегната линия.
— Не, не съм се чудил.
Без нито дума повече, той става и излиза.
Вратата се затваря, а аз дълго гледам след него. Не му вярвам.
Нито за миг.
Следобед отивам в лабораторията за седмичния си преглед и срещам в коридора Хариет Фийлдс. Тя ме поздравява и ми махва с ръка, а аз й отвръщам с леко потрепване на брадичката. Докато преминавам покрай нея, усещам очите й върху гърба си.
Наричам я „моята лаборатория“, защото е предназначена само за мен. Тя ми е
Чичо Паоло ме чака както винаги. Той е седнал на металната маса за прегледи и разглежда таблицата с предишните резултати.
— Добро утро — казвам му аз и поглеждам към стъклената клетка в ъгъла. Дебелият сънлив плъх вътре вдига нос към мен. — Добро утро, Рузвелт.
— Добро утро, Пиа — усмихва се Чичо Паоло и аз заемам мястото си на масата. — Откри ли нещо хубаво в доставката?
— „Скитълс“. — Залюлявам крака напред-назад и го наблюдавам, докато той си води бележки.
— А, да. — Той изважда стетоскоп и започва да ми мери пулса. — Не съм ял „Скитълс“ от години. Ще трябва да си взема.
— Късно е. Вече си ги заплюх — те са за партито ми.
— Партито — повтаря чичо Паоло. — Все още замисляш своя приказен бал, а? Отвори.
Отварям уста и той я попива с памучен тампон.
— Не е приказен бал, а истинско парти, като тези, които се правят в градовете.
— А ти какво знаеш за градовете?
— Четох за тях в речника — „урбанизирана площ, където живеят и работят голям брой хора“ — цитирам. Той само изсумтява, докато слага пробата от слюнката ми на стъклото на микроскопа. После, само за да видя как ще реагира, допълвам: — Знам, че Манаус е град.
Чичо Паоло изпуска памучния тампон.
— По дяволите. Отвори отново, трябва да взема друга проба.
Чудя се дали това „по дяволите“ е заради изгубената проба от слюнката ми или заради точното ми предположение.
— Значи е град!
— Пиа… — Той слага втората проба върху метална табличка и започва да си сваля скърцащите латексови ръкавици. — Никога не споменавай Манаус отново, ясно?
— Защо?
Ръцете му замръзват с наполовина свалени ръкавици и той няколко пъти си поема дъх отсечено, преди да ми отговори.
— Казвал съм ти много пъти, Пиа. Навън е опасно. Онези хора няма да те разберат. Ще ги уплашиш с това, което притежаваш, и те бързо ще започнат да ревнуват. Не можеш да умреш, но това не означава, че те не могат да ти сторят нещо лошо.
— Онези хора… — повтарям бавно.
— Да, онези навън. Те не виждат нещата като нас, Пиа. Те ще те затворят в кутия и никога няма да те пуснат, разбираш ли?
Кимам, като си мисля за врабчето в наелектризираната клетка и си представям, че съм на негово място. Потръпвам.
— Не споменавай Манаус повече — набляга той с тона, който обикновено пази за дните на тестовете, но лицето му омеква. Той хваща ръката ми. — Тук си в безопасност. Засега това е твоето място. Един ден, Пиа, ти ще видиш света. Не се съмнявай в това. Но докато светът не е готов да види теб, се опасявам, че трябва да се задоволиш с Литъл Кейм.