Танго

Уолър Робърт

– Искам да ти покажа нещо – каза той.

Отведе я до камината и посочи към една дума, гравирана в камъка: Сиаула.

– Открих я, когато почистих прахта и саждите. Сигурно Уилистън я е издълбал. Спомних си за легендите, които ти ми разказа, за жрицата, наречена Сиаула.

– Карлайл, имам чувството, че зъбите ми ще затракат! Защо мислиш, че я е гравирал тук?

– Нямам представа. Въпреки това добавя нещо особено към атмосферата на това място. Не мислиш ли?

– Въобще не ми се мисли по този въпрос, точка.

Нощите ставаха все по-студени,

но Карлайл бе поправил камината и тя вече работеше. Докато Боклукчийски камион спеше до огнището, той и Гели седяха върху купчина дъски, смееха се, разговаряха и ядяха от храната, която бе донесла с пикапа си, минавайки по червения кален път покрай Хълма на вълка, покрай толкова много неща. Тя често бе шофирала по този път, потънала в мисли за остаряващи жени, които в по-голяма или по-малка степен се бяха простили с търсенето на други възможности. А сега гледаше мъжа от Калифорния с шапка на главата, изпод която се подаваше косата му, дълга почти колкото нейната, завързана на конска опашка с кожена връзка за обувки, и беше хубаво, че се смее отново.

След като приключиха с вечерята, Карлайл хвърли допълнително дърва в камината и известно време двамата седяха, без да приказват, втренчени в пламъците. Отпиваха кафе от тенекиени канчета, а през процепите, където Карлайл още не бе успял да сложи панели, проникваше лек снежец. Гели седеше приведена напред, с облегнати на коленете лакти, държеше канчето с кафе в двете си длани и мислеше за много неща. Когато си тръгна към полунощ, на върха на Хълма на вълка, на пет километра на северозапад, играеше пламъкът на малък огън, но Карлайл не успя да го забележи.

На следващата сутрин по червения кален път настъпи необичайно раздвижване. Забелязваха се дори няколко полицейски коли и линейка. Карлайл се зачуди какво става, но не искаше да си губи времето в разузнаване. Аксел Лукър спря колата си пред къщата малко преди да е дошло време за обяд, и излезе навън.

– Разбра ли какво се е случило?

– Не. Но като видях всичките тези коли и пикапи наоколо, ми стана ясно, че нещо не е наред.

– Вчера Джак Девъроу и някои от неговите приятелчета по чашка излезли на лов с пикап от другата страна на Хълма на вълка. Неизвестно как една от пушките в пикапа гръмнала и отнесла половината лице на Джак. Загинал на място.

– Мили боже! Кога точно е станало това?

– Към пет и половина следобед.

– Не познавах Джак. Само съм го виждал наоколо. Но познавам Гели. Това е ужасно!

– Е, и да, и не. Такова ще е всеобщото мнение, повярвай ми. Джак пиеше сериозно и се движеше в тази посока и без това. Тези тъпи копелета винаги смесват алкохола с оръжието. Не ги пускам да ловуват в земята ми, откакто преди няколко години простреляха едно добиче. През сезона за лов на сърни покрай къщата ни прелитаха куршуми.

Карлайл си мислеше, че Гели бе пресичала поляната пред къщата му с кошница за пикник и термос с кафе по същото време, когато съпругът бе издъхнал. По неизвестни причини се чувстваше донякъде виновен за случилото се, сякаш бе имал пръст в него.

– Никой

не успя да намери Гели – продължи Аксел. – Беше се запиляла някъде и се прибра късно. – Аксел гледаше към Карлайл. Спомни си, че предната вечер, когато той и Ърлийн се прибираха от пазар в Ливърмор, бе видял един пикап като този на Гели, паркиран пред алеята, водеща към къщата на Карлайл.

Карлайл нищо не каза и Аксел продължи:

– Предполагам, че Гели го понася мъжки. Но ще ти кажа какво разправят редовните клиенти на "Дани". Казват, че не било нещастен случай, макар по всичко да изглежда, че е така. Един от старците, който е експерт по легендите за Хълма на вълка, твърди: "Там няма нещастни случаи. Само изглежда така. Винаги."

ОСМА ГЛАВА

Първият голям сняг падна в края на октомври, започна тихо посред нощ и се настани върху новите кедрови плочи на покрива на Карлайл Макмилън, докато той спеше. Призори изви вятър и Карлайл се събуди от тракането на пластмасовите плоскости, с които бе закрил незавършените врати и прозорци. Запали камината, хапна хляб и сладко и зачака кафето да се свари в кафеника над огъня.

Беше планирал да инсталира първия от двойните прозорци днес, но очевидно трябваше да даде предимство на акумулиращата печка, която бе пристигнала от Върмонт преди две седмици. В деня, след като му докараха печката, при къщата дойде индианецът. Пристигна късно сутринта, тъкмо в момента, в който Карлайл се чудеше как да пренесе тежкото чудо от пикапа и да го внесе вътре, без да го издраска или по някакъв начин да навреди на капацитета му да функционира като мъжко животно, или и двете заедно. Върху вратичката на печката имаше залепен стикер "Дръзки" и тя изглеждаше именно така – дръзка, полегнала в каросерията на пикапа.

Карлайл виждаше индианеца за пръв път. Дори не беше усетил приближаването му. Стоеше от другата страна на пикапа, сякаш беше част от пейзажа. Лице, подобно на кована мед, тясно като стебло на жълта дива детелина, панталони и яке от деним, очукани каубойски ботуши, бяла риза с петно на яката. Права черна коса със същата дължина като тази на Карлайл и шапка с широка периферия и с обсипана с мъниста лента около основата.

Не каза нищо. Погледна към печката, после към Карлайл. Тъмните стари очи обхванаха проблема, обхванаха Карлайл, обхванаха цялата вселена.

– Тежка е, проклетницата – рече накрая Карлайл.

Индианецът кимна.

– Можем да направим платформа от онези дълги дъски ей там и от две траверси.

Това бе всичко, което каза. Нямаше нужда от повече. Карлайл разбра, че проблемът е решен.

Индианецът трябва да беше някъде към петдесетте, но можеше да е и на седемдесет. Трудно му беше да прецени. Но беше здрав и жилав за размерите си. Двамата наместиха печката върху импровизираната шейна, после я придвижиха към стъпалата, където Карлайл успя да я приплъзне по изгнилите дъски на верандата, които още не бе намерил време да смени.