Танго
Шрифт:
Ранните есенни дъждове – студени дъждове – заприиждаха на двайсетия ден от началото на работата му. Въпреки това той продължи да кърти и разбива, облечен в мушамата си. Понякога дори използваше фаровете на пикапа и един газов фенер, за да работи и нощем. Както бе казал старецът, жителите на Саламандър започнаха да отскачат дотам, за да видят какво е замислил Карлайл. Той се опитваше да е любезен и да дава отговор на всичките им въпроси, но докато разговаряше, не спираше да работи.
Ако покривът беше чадър, то стените бяха дъждобран. Искаше къщата да стане здрава и надеждна, да я направи така, че да отложи евентуалните ремонти по възможност най-далеч в бъдещето, затова се
Един местен дърводелец пенсионер дойде да покибичи и да раздава съвети, без да му ги искат – нещо, което Карлайл и без това получаваше в изобилие. Но въпреки това слушаше, докато човекът му разправяше за някаква ловна хижа в Три Форкс, която разрушавали в момента. Старецът участвал в построяването преди петдесет години и още си спомняше за прекрасния обков от секвоя, който били положили отвътре. Карлайл отиде до Три Форкс, разходи се насам-натам, попазари се с началника на групата, която се занимаваше със събарянето на постройката, и получи онова, което искаше. Всъщност щеше да му остане достатъчно материал, за да облицова банята и ваната си с панели от секвоя. А можеше да му стигнат дори и за зимната градина, която смяташе да пристрои към южната стена на къщата веднъж щом свършеше с изшкуркването на грозния лак и върнеше на дървото неговата първоначална естествена прелест.
Към средата на октомври по-голямата част от облицоването на стените бе привършило. От дъскорезницата в Ливърмор очакваше да му докарат товар от очукан стъклопласт. Точно навреме, тъй като първият сняг беше паднал преди три дни и го бе принудил да спи в пикапа.
Беше се сдобил и с партньор. Голям жълт котарак със сдъвкано дясно ухо, появил се седмица по-рано: бе останал за обяд, после за вечеря и скоро се настани в къщата за постоянно. Спеше в пикапа заедно с Карлайл, а денем го следваше по петите. Карлайл наблюдаваше котарака. Котаракът наблюдаваше Карлайл.
– Е, големи момко, смятам, че името Боклукчийски камион ти подхожда. И тъй, ако не възразяваш, ще те наричаме така. – Боклукчийски камион примигна с жълтите си очи. Карлайл се усмихна.
Една събота по залез слънце той обходи къщата, любувайки се на резултата от работата си. Чувстваше се по-добре от когато и да било напоследък. Коуди имаше навика да цитира някой си сър Хенри Уотън, който преди триста и петдесет години бил казал: "Доброто строителство отговаря на три условия: простор, здравина и красота." Карлайл бе успял да покрие първите две, а за третото имаше ясен образ в главата си. В допълнение към всичко това той се връщаше към нещо, което му бе познато от преди – място, където присъстваше и Коуди, място, в което цареше тишина и всичко придобиваше смисъл.
Карлайл беше гладен, но прекалено уморен, за да запали газовия котлон и да си стопли поредната консерва боб или каквото бе останало под брезента, с който покриваше провизиите си. Нямаше закъде да бърза, тъй като и без това бе прекалено късно, за да свари отворено кафенето в Саламандър. Изглежда, трябваше да се задоволи
Докато двамата с Боклукчийски камион обмисляха бедния си избор, той извърна очи към пътеката и видя, че в здрача по нея се задава Гели Девъроу. В едната си ръка държеше голяма кошница за пикник, а в другата – термос. Вървеше и се препъваше по изровения път. През последните няколко седмици често се беше хранил в кафенето на Дани и бе започнал да опознава Гели, но появата тук го изненада.
Тя се спря и намести каубойската шапка, която бе паднала ниско над очите . Карлайл тръгна да я посрещне.
– Здравей, Гели. Каква изненада!
Лицето беше зачервено. Леко се бе задъхала от катеренето и от товара си. Беше облечена в джинси и ризата, които си бе купила от разпродажбата при затварянето на "Шърлийн", а отгоре бе наметнала зимното си яке от деним. На слабата светлина, с кичурите коса, подаващи се изпод шапката, тя изглеждаше доста добре, просто като леко застаряваща сладурана от някое родео.
– Здравей, дърводелецо. Не знаех дали мога да стигна с колата дотук, или не. Джак се изнесе за уикенда с някои от своите приятелчета ловци, за да стрелят по опасни зверове, сърни и фазани, предполагам, а може би и по колибрита, не знам. Каквото и да е – стига да бяга или лети, ще го гръмнат. Както обичат да повтарят, трябва да пазим района от хищници и да регулираме количеството на животните с екологична цел. Всъщност онова, което правят, е да пият и да фучат с пикалите си наоколо с идеята да уплашат нещо, то да изскочи от храстите и да го застрелят през прозореца.
Остави ме сама да се занимавам с по-младите животинчета. И както си бях навън, яхнала своя скопен тригодишен жребец, изведнъж си казах: "Върви по дяволите, Джак." В същия момент в главата ми се заформи идеята да ти направя едно добросъседско посещение. Помислих си, че с всичката работа, която ти е на главата, може да имаш нужда от храна и гориво. – Обяснението за появата бе изстреляно бързо и гладко, на един дъх.
– Много мило от твоя страна, Гели. Тъкмо претеглях предимствата на консервата боб пред тези на филия с фъстъчено масло, и ти се появяваш милостиво от падащия мрак, като по поръчка. – Той взе кошницата от ръката .
Гели се засмя и избърса челото си с ръкав. Беше леко изпотена, въпреки че бързо се захлаждаше.
– Рапортите от всички, които са били тук, не секват. Изненадваш ги. В началото се хващаха на бас, че ще се сгромолясаш от покрива или пък ще отпрашиш обратно за Калифорния, щом падне първият сняг.
В кошницата имаше дебели резени шунка, картофена салата, салата от прясно зеле, ябълков пай, домашно изпечен хляб, както и шест кутии "Милър". Термосът беше пълен с ароматно кафе, специалитет на Гели.
Те обиколиха въплъщението на неговите мечти и той обясни тънкостите на дърводелския занаят много по-подробно, отколкото бе нужно. Но като цяло жените имат похвалната способност да изслушват мъжките мечти и Гели му задаваше интелигентни въпроси, кимаше и се усмихваше, докато той прокарваше пръсти по плоскостите от секвоя и чам и обясняваше.
После влязоха вътре и се загледаха през по-голямата капандура към червеникавия залез, прорязван диагонално от парите, изпускани от двигателя на реактивен самолет. След дългата седмица, прекарана в "Дани", и ден, преминал в гонене на диви животинки, Гели сигурно бе точно толкова уморена, колкото и той. Карлайл знаеше това, но гостенката му умело скриваше умората си и в този момент отношението му към нея се промени, изпълни го загриженост – като за човек, който може би дори бе малко по-специален от обикновен приятел.