Танго
Шрифт:
Предложи бира на индианеца. Седяха на каросерията на пикапа, клатеха крака напред-назад, отпиваха от бирата и разговаряха. Индианецът проявяваше живо любопитство по отношение на къщата и онова, което Карлайл правеше. Каза, че усещал някаква положителна магия във всичко това.
– Когато гледам какво си постигнал, ме завладява силното чувство за преклонение пред предците. Защо?
Карлайл леко потръпна и извърна лице към индианеца. С години не бе споменавал името на Коуди Маркс пред никого. Но реши, че индианецът ще разбере историята му. Заговори и докато приказваше, индианецът бавно поклащаше глава.
Щом свърши, червенокожият
– Когато сложиш вратите и прозорците, ще дойда да изпея няколко молитви за това свещено място. Ще взема и Сузана с мен. Познаваш ли я?
– Не съм сигурен.
– Тя е бледоликата, която живее в малката къща до силозите на Саламандър. Кожата може и да е бяла, но душата е по-индианска и от тази на много индианци. Има своя собствена представа за живота
– Не индианска, тъй като подобно нещо е невъзможно, ако не си се родил индианец, – но много близка до нашата. Лечителската дарба е дълбоко заложена в нея и затова ще я помоля също да каже няколко думи върху монумента, който си издигнал в чест на Коуди Маркс.
– Мисля, че знам за кого говориш, въпреки че никога не съм се запознавал с нея. – Карлайл наистина разбра за кого точно става въпрос.
След тази първа среща индианецът започна да минава през няколко дни, за да види докъде е стигнал Карлайл. Винаги пеша, винаги сам. Понякога донасяше пресен костур или морска котка от "Малкия Сал" и готвеше за двамата на открития огън. Понякога сядаше на пода, кръстосваше крака и свиреше на малката си дървена флейта, докато Карлайл работеше. Той харесваше звука на флейтата. Някак си се вписваше в обстановката, в природата, затова помоли индианеца да го научи да свири.
Когато индианецът дойде отново, донесе още една флейта и каза на Карлайл, че може да я задържи.
– Започваш, като я хващаш по този начин, после духваш много леко през ей този отвор. В началото не се опитвай да възпроизведеш някоя мелодия, дори не слагай пръстите си върху дупките. Трябва да се концентрираш върху това да извадиш от флейтата толкова чист звук, че чак сърцето ти да се свие от болка, като го чуеш. Ще ти отнеме месеци, докато го постигнеш, но аз ще ти помогна. Когато видиш от звуците да излиза самотен койот, тогава ще разбереш, че си успял. До скоро, Строителю. Ще дойда пак.
През всичките години на познанството им индианецът не го беше нарекъл нито веднъж с друго име, освен със Строителю. Карлайл от своя страна се обръщаше към него с Флейстисте, тъй като индианецът никога не му се беше представял. Той, изглежда, не възразяваше.
Зидарството не беше най-силната страна на Карлайл, но в северозападния ъгъл на всекидневната бе издигнал чудесен тухлен бордюр, който задържаше топлината и стигаше до средата на стената. Тухлите идваха от една историческа улица в Ливърмор, която градската управа бе решила да павира, и щяха едновременно да предпазват стената и да поглъщат топлината, която щяха да излъчват дълго след като печката угаснеше. Имаше достатъчно материал, за да издигне ниска платформа, на която да постави печката, и дори му остана.
С натрупващия се около къщата сняг той прикрепи седемнайсет чувала от кафява хартия към стената. Във всяка торба се намираха частите по инсталирането на печката – стъпка по стъпка. Коуди го беше научил да действа така, когато работи по нещо, изискващо сглобяването на много части.
Както старият майстор обичаше да казва, "хората просто изсипват на един куп всички части и почват да ровят из
Есента бързо отлетя. Четири дни след падането си дълбокият сняг се стопи. Къщата вече бе напълно затворена, оставаше само да се закачи входната врата, награда от солиден махагон, която Карлайл бе изровил от разрушената ловджийска хижа. Нещата бяха под контрол и затова можеше да си позволи да си почине за момент. Седна на прага и зарея поглед към прерията. До него димеше чаша кафе.
Една черна шапка наближаваше към къщата. Под нея беше индианецът, понесъл малък барабан на рамо, а от едната му страна вървеше жена.
Черен шал, наметнат над вълнена рокля с цвят на лавандула. Високи ботуши и плетен ленен пояс над лявото бедро, чиито краища стигаха до коленете . На челото си беше привързала кърпа в същия цвят като пояса. Сребърната огърлица отрази един слънчев лъч и той, спускайки се пред тях, стигна до Карлайл преди двамата, които вървяха спокойно и разговаряха.
– Здрасти, Строителю.
– Здрасти, Флейтисте.
– Строителю, доведох Сузана Бентийн със себе си.
Карлайл пое протегнатата към него ръка и я погледна. Не беше виждал подобна красота. Не типичната перфектна американска хубост, не красотата, която гледаше от кориците на лъскавите списания, а спокойната, бавна, завладяваща красота, която винаги ще те преследва.
Устните бяха пухкави и добре очертани, скулите – високи, брадичката – леко заострена. И всичко това – обрамчено и изпъкващо на фона на гъстата червеникавокестенява коса. По някакъв начин, който той още не съумяваше да разгадае, тя се усещаше като едно завършено цяло и го съзнаваше. Човек можеше да използва израза "спокойна красота" или "колебливо благородство". За Сузана Бентийн можеше да се каже всичко това, както и много други неща, и описанието пак нямаше да е изчерпателно. Не съществуваше адекватно описание на едно състояние, в което човек просто е, просто съществува.
Карлайл не можеше да я помести в никаква категория. Почти цял живот се бе мотал из Калифорния и мислеше, че е видял всички възможни типове жени, но Сузана бе единствена по вида си. Тя го гледаше директно, спокойно и леко му се усмихваше.
Индианецът огледа вратата, над която Карлайл се трудеше, прокара длан по вертикалния ръб, погледна нагоре, после надолу и докато го правеше, говореше:
– Вчера двамата със Сузана си поговорихме. Решихме, че днес е най-вероятният ден, в който ще затвориш къщата, и изглежда, че сме се оказали прави. Не е ли така?