Танго
Шрифт:
– Изглежда, че докато нашият човек от Калифорния си е строил къщата, е забелязал някакви необичайни птици в горичката от другата страна на шосето. Излезе, че става дума за вид ястреби, които всички са смятали за отдавна изчезнали.
– А, по дяволите! – Понякога, в моменти на напрежение, вярата на Кал Ейкърс в Бог и по-добрия начин на живот го напускаше. – Тези ястреби в списъка със застрашените видове ли са?
– Не знам.
– Отчуждаването на частна собственост е едно нещо, застрашен от изчезване вид – съвсем друго. Проектът за язовира "Телико" в Тенеси бе забавен с цели четири години заради някакъв хранещ се с охлюви костур! Как не сме разбрали за тези ястреби по-рано? Чакай една минута, имам някъде тук доклада за отражението на строителството на магистралата върху околната среда. Задръж така, докато го открия. – Тишина, смущавана само от лекото шумолене
– Съвсем наскоро, доколкото разбирам. Преди около два месеца може би.
– Докладът е направен преди година, ето защо ястребите не са упоменати. Между другото, повечето такива доклади са си чиста формалност. Ще се обадя на Службите по дивите животни и рибите и после пак ще ти звънна. Не губи вяра. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.
– Добре, благодаря, Кал. О, за малко да забравя да ти спомена за радикалната природозащитна организация...
Докато Ейкърс и Фланиган разговаряха, Карлайл подминаваше Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата на път за Саламандър. Беше навъсен, ядосан и твърдо решен да продължи с тази война – завинаги, ако се наложеше.
Ако Карлайл Макмилън бе изпълнен с решимост, то следните личности бяха направо бесни и на крачка от сърдечен удар: Кал Ейкърс от Търговската камара на САЩ, Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата, Джери Грават и още петима губернатори, дванайсет сенатори, голям брой членове на Долната камара на Конгреса, представители на канадската икономика, различни директори на нефтени, транспортни и циментови фирми, различни съюзи, почти всички на територията на Йеркс Каунти и всеки, който имаше интерес от построяването на магистралата.
И всички те бяха бесни на Карлайл Макмилън. Той беше построил известната си къща точно на пътя на тяхната магистрала, нали така? И освен това бе казал на професор Даръл Мур за птиците, нали? И тогава Мур се беше свързал с една неправителствена организация, наречена Коалиция за защита на грабливите птици, която сега се бореше да издейства запор върху строителството на магистралата и ястребите незабавно да бъдат разгледани като кандидати за списъка на застрашените видове. Ако ястребите получеха такъв статус, а това несъмнено щеше да стане, ако делото завършеше с успех, строителството на магистралата можеше да бъде напълно отменено, точка, или най-малкото щеше да се наложи пълно преструктуриране на съществуващите планове, изискващо достатъчно дълго време, за да секнат всички средства от наличните в момента фондове. После се заговори, че Карлайл Макмилън проучвал цялата документация, отнасяща се до магистралата, и смятал да настоява за промяна на маршрута на базата на твърдение, което до този момент не било хрумвало на никого. Болката на поддръжниците на магистралата се събираше в гигантска бъчва, кипеше и се изливаше навън по стените на силни струи и излизаше наяве със силата на колективната злоба, насочена директно срещу Карлайл Макмилън.
Рей Дарджън, бизнесмен предприемач, също беше бесен – самата свирепост с диамантена халка на дясното кутре. Петнайсет години по-рано старец на име Уилистън бе открил следи от злато в един поток близо до Хълма на вълка. Един специалист по анализ на метали и руди, който дължеше услуга на Рей, му се беше обадил в деня, в който Уилистън бе посетил офиса му. Тогава Дарджън закупи правото на собственост върху парцела от стария глупак за три хиляди долара. Според Закона за мините от хиляда осемстотин седемдесет и втора година Дарджън успя да се сдобие както с Хълма на вълка, така и с хиляда и петстотинте акра земя около него почти на безценица. Това се бе оказало доста сложно, тъй като индианците протестираха срещу преминаването на обществената земя, на която се намираха техни погребални могили, в частни ръце, но благодарение на своите политически връзки Рей Дарджън бе преодолял препятствието.
Първият екип от минни инженери, който Рей беше изпратил да изследва терена, бе загинал, премазан от паднала върху им скала. Дарджън не се трогна. Както каза на жена си, "идиотите трябваше да са наясно, че не бива да опъват палатката си толкова близо до скалната козирка."
Вторият екип бе по-предпазлив, свърши си работата и уведоми Дарджън, че златото е дошло от една жила, която била толкова
В крайна сметка се оказа, че се е сдобил с хиляда и петстотин акра корозирала, камениста, суха земя, и скърцаше със зъби всеки път, когато се сетеше за този безполезен парцел, който просто си лежеше там без никакви изгледи да се намери някой глупак, на когото да го продаде. Идеята да си в бизнеса е свързана с правенето на пари, не с харченето им. Така виждаше той нещата, а продължаваше да плаща данъци за тази своя безполезна собственост.
Две години след като закупи парцела, се зашумя доста около индианските погребални могили от другата страна на хълма, върху неговата земя. Антропологът му се беше видял напълно безобиден, когато го бе помолил за разрешение да проучи и евентуално да разкопае терена, а и по онова време Рей беше зает с други проекти, така че даде писменото си позволение за разкопките, като поръча да го държат в течение на онова, което правеха. И тогава му хрумна, че от това свещено индианско място може да се направят добри пари. Много лошо, че скоро след това антропологът падна от един хълм и се уби, но това прекъсване на изкопните работи му даде време да изтегли разрешението си и да прогони учените от земята си.
Не знаеше какво да прави с могилите, но беше сигурен, че трябва да има начин те да бъдат използвани с цел печалба, и плановете за строителството на магистрала през високопланинските плата му подсказаха идеята. Щеше да издейства земята му да бъде причислена към земите за търговска дейност и да изгради тематичен парк, който щеше да нарече "Индианска земя на мистериите". Щеше да накара да разкопаят някои от могилите, да построи малък музей, в който да се изложат артефактите, и да наеме уредник, който да развежда туристите и да им разказва истории за духове. Щеше да накара туристите, поели по магистралата, да спират при неговия парк, за да разглеждат кости и грънци, да слушат страшни истории, а докато го правеха, щяха да се хранят в ресторанта, който той щеше да им построи, и да качват децата си по въртележките и влакчетата, издигнати за тази цел.
Една голяма проектантска организация вече работеше по увеселителните влакчета и другите атракции и дори му бе изпратила примерни имена: "Лов на бизони", "Военно парти", "Лошо лекарство". Имената му харесваха, заедно с още две предложения, които консултантите бяха направили: "Лабиринтът на земята на мистериите: забавление за всички възрасти" и "Параклисът на пионерите", където щяха да се извършват бързи бракосъчетания, стига някои закони на щата да можеха да се окастрят оттук-оттам. Възможностите се простираха пред нега като самите плата, като в тях се включваха и разиграването на фалшиви индиански атаки и построяването на мотел за посетителите. Щеше да го нарече "Вигвамът". Отделните му секции щяха да бъдат излети от цимент под формата на индиански колиби. Щеше да направи подземен ресторант и да го нарече "Церемониален параклис". Логото на мотела щеше да бъде "Отседни в индианска колиба, вечеряй под земята".
Всичко се навързваше чудесно. Магазинче за сувенири, наречено "Скривалището на Джеронимо: бижута и мокасини за цялото семейство". Един от подчинените му му напомни, че Джеронимо е бил апах, не суикс и е действал на югозапад.
Дарджън го бе изгледал накриво – липсваше му търпение за подобни детайли – и му беше казал:
– Е, какво толкова, по дяволите! Тогава ще го кръстим по друг начин. Няма значение. Мислиш ли, че туристите имат някаква представа или пък че им пука?
Имаше и още нещо. Рей Дарджън бе открил, че търговията с индиански артефакти процъфтява, независимо дали са законно придобити, или не, и затова влезе във връзка с отделни музеи и частни колекционери, които проявяваха интерес към дискретно закупуване на находки от разкопките в терена на Дарджън. Артефактите плюс тематичният парк, плюс земята, която той и съдружниците му купуваха и която се намираше от двете страни на предполагаемия маршрут на магистралата, можеха в крайна сметка да превърнат Пътя на високопланинските плата в негова лична златна мина. Както винаги, щеше да подчини нещата на волята на своето сребролюбие. Именно такъв тип мислене бе превърнало тази държава в онова, което бе и продължаваше да бъде. Така виждаше нещата Рей Дарджън.