Танго

Уолър Робърт

По-късно Сузана и Гели се появяваха на верандата облечени, с гузно и същевременно весело изражение по лицата. Сузана винаги молеше Карлайл да изпее някоя песен и той сваляше банджото от стената и настройваше неуверения си баритон. Често от мрака изникваше индианецът и четиримата сядаха да гледат ястребите и Боклукчийски камион, който правеше дежурната си вечерна обиколка из имота.

Карлайл бе пленен от историите и легендите за Хълма на вълка. През един дъждовен летен ден, малко преди Гели да замине за Спеърфиш, двамата спряха пикапа и прекосиха високата

трева към хълма, разположен на километър и половина навътре от шосето. Денят беше подобен на първия ден на Карлайл в Йеркс Каунти. Пред лицето на хълма се движеха ниски облаци и струи студен дъжд.

– Къде са погребалните могили? – попита Карлайл.

– Мисля, че са от другата страна. – Гели придърпа качулката на якето си и потрепери. – Карлайл, от това място ме побиват тръпки. Съвсем близо е до лобното място на Джак и това допълнително опъва нервите ми.

Карлайл вдигна очи нагоре. Върхът на хълма, равен като плато, се намираше на около деветстотин метра над главите им.

– Откъде точно е паднал професорът?

Гели бе като на тръни, готова да си тръгне.

– Знам, че е гледал надолу към погребалните могили и че не е паднал от Хълма на вълка. От другата страна, на осемстотин метра на северозапад, има по-малък хълм. Сигурно там е лобното му място.

 Карлайл искаше да заобиколи и да види могилите, но Гели не даде и дума да се издума.

– Ти върви, щом искаш. Аз ще те чакам в пикапа.

– Не, няма нищо. Някой път ще дойда сам. Разбирам защо това място те притеснява.

– Обикновено не съм суеверна, но мисля, че е наистина странно съвпадение толкова много хора, включително и Джак, да намерят смъртта си именно тук. А старите истории направо се забиват в ума на хората. Както и онези приказки за жрицата на име Сиаула и така наречения Стража. Когато се сетя, наистина настръхвам.

Върнаха се при пикапа по друг път и подминаха знак, обърнат с лице към шосето: "Собственост на "АуРА Корпорейшън". Не влизайте."

Карлайл внимателно огледа знака.

– Някак странно име за една компания, не мислиш ли?

– Да. Като всичко останало тук.

Дъждът премина в лека мъгла и Карлайл пусна чистачките на пикапа колкото да изсушат предното стъкло, после ги спря. Отново погледна към хълма. Беше обгърнат от мъгла и сиви облаци, движещи се наоколо му, но неясните му очертания все още се забелязваха.

– Гели, видя ли това?

– Кое?

– Стори ми се, че нещо помръдна на върха на хълма. – Той излезе от пикапа и застана неподвижно за миг, облегнал ръка на отворената врата. – Сигурен съм, че видях нещо горе. Дали не е Стража?

– Стига, Карлайл, хайде да си вървим! Наистина искам да се махна оттук.

Бяха прекалено далеч, за да чуят звука на флейта, долитащ от върха на хълма, но ако времето беше по-ясно, със сигурност щяха да видят фигурата на жена, танцуваща горе.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

След уикенда, през който къщата на Карлайл бе отворена за посетители, телефонът започна да звъни.

По два-три пъти на ден. Някакъв училищен директор искаше пристройка към къщата си, съпругата на един хирург от Фолс Сити мечтаеше за нова кухня, а един биохимик искаше направо да му се построи цяла къща. По начина на Коуди: първо, върши добра работа на разумна цена и така никога няма да останеш без поръчки. Второ, когато е възможно, проявявай избирателност; ако работиш достатъчно добре, клиентите ще те чакат.

Сега, след като Гели беше заминала да учи и къщата му бе завършена, Карлайл започна да упражнява дърводелския занаят така, както Коуди го беше учил, и отново започваше да се чуди как изобщо бе допуснал да се отклони от този път. Но знаеше: беше се поддал на изкушението от лесните пари, винаги това. Той бе любезно селективен, приемаше проекти, които можеше да изпълни сам или с помощта на някой як младеж, наеман за един ден, караше пикапа си по шосетата на Йеркс Каунти с прилежно подредени инструменти и почти толкова прилежно подредени мечти.

Карлайл Макмилън бе доволен и нямаше нищо против да продължава да бъде такъв – странстващ работник, най-сетне намерил покой. И ако в раздадената му от съдбата ръка нямаше карта на екстаза, то спокойствието бе напълно достатъчно. Точно това си мислеше Карлайл през една януарска вечер, когато Сузана, индианецът, Боклукчийски камион и той самият газеха през скърцащия сняг край езерцето и се чудеха как ли се справят дребните рибки под леда.

Три дни по-късно бяха обявени плановете за строителството на нова магистрала. Старецът от апартамента над "Лестър" седеше на обичайното си място, когато Карлайл влезе в "Дани". Старецът бутна един брой на "Инкуайърър" по тезгяха към Карлайл и каза:

– Господин Макмилън, мисля, че е най-добре да хвърлите един поглед.

Карлайл втренчено се загледа в онова, което минаваше за заглавие: "ПРЕДЛАГА СЕ СТРОИТЕЛСТВОТО НА ПЪТ ВЪВ ВИСОКОПЛАНИНСКИТЕ ПЛАТА." Прехвърли набързо втора и трета страница, където бяха дадени картите, и проследи с показалец маршрута на новата магистрала. Пътят тръгваше от намиращия се на северозапад Ню Орлиънс и оформяше криволичещ диагонал чак до Калгари, Албърта. Криволиците очевидно бяха измислени, за да се включат Литъл Рок, Канзас Сити и Омаха към магистралата. "Инкуайърър" бе надминал себе си в графично отношение, показвайки в изключителни детайли как точно широката триста метра ивица, състояща се от четири платна, плюс една затревена лента в средата, щеше да прекоси щата.

Магистралата правеше широк завой, за да включи Фолс Сити и Ливърмор, минаваше на десет километра от Саламандър и се вливаше неотстъпно и директно в шосето пред къщата на Карлайл, пресичаше двора му, както и малката горичка на ястребите на Тимерман, преди да завие на северозапад и да разцепи на две земята на Гели. Другите клиенти наблюдаваха как гневът и недоумението напират да изкривят лицето на Карлайл.

– Карлайл, можеш да вземеш вестника, ако искаш. – Когато му го предложи, Телма Енгелстрьом не се усмихваше.