Вуду
Шрифт:
— По дяволите обяда. — Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.
Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран — с малко късмет щеше да получи историята си и да
Тя тръгна бързо надолу към пряката, като извади в движение дигитален магнетофон от джоба си. Отстрани на Уест Енд авеню 666 се виждаха паркирани в две редици патрулни коли, един Краун Вик без опознавателни знаци и линейка. Една кола на моргата току-що потегли. Две униформени ченгета стояха на горното стъпало пред входа на сградата, пропускайки вътре само живеещите тук, но на тротоара се бяха скупчили група любопитни и разговаряха шепнешком. Лицата им бяха притеснени и изопнати, сякаш — отбеляза наум иронично Кид — бяха видели призрак.
С отработена лекота тя се вмъкна в неспокойната, мърмореща група, вслушвайки се в няколко разговора едновременно, умело филтрирайки страничното бръщолевене и насочвайки се към онези, от които й се струваше, че може да научи нещо. Тя се обърна към един плешив, набит мъж с кожа с цвят на нар. Въпреки пронизващия студ във въздуха той се потеше обилно.
— Извинете ме — каза тя и се приближи към него. — Кейтлин Кид, журналистка. Истина ли е, че Уилям Смитбак е бил убит?
Той кимна.
— Репортерът?
Мъжът кимна отново.
— Трагедия. Беше приятен човек, носеше ми безплатни вестници. Колежка ли сте му?
— Работя в криминалния отдел на „Уест Сайдър“. Значи сте го познавали добре?
— Живееше надолу по коридора. Вчера го видях. — Той поклати глава.
Точно от това се нуждаеше.
— И какво точно се е случило?
— Стана късно миналата нощ. Някакъв тип с нож го намушка наистина лошо. Чух всичко. Отвратително.
— А убиецът?
— Видях го и го познах, живее в същата сграда. Колин Фиъринг.
— Колин Фиъринг. — Кид го повтори бавно за магнетофона.
Изражението на мъжа се промени в нещо, която тя не би могла да определи веднага.
— Вижте, точно в това е проблемът, обаче.
Кид се наведе при тези думи.
— Да?
— Изглежда Фиъринг е умрял почти преди две седмици.
— О, нима? Как така?
— Открили тялото му да се носи по реката близо до Спайтън Дайвъл. Идентифицирали са го, направили са му аутопсия, всичко.
— Сигурен ли сте в това?
— Полицаите казали на портиера. После той го каза на нас.
— Не разбирам — сви рамене Кид.
Мъжът поклати глава.
— Нито пък аз.
— Но сте сигурен, че мъжът, когото сте видели миналата нощ, също е бил Колин Фиъринг?
— Без никакво съмнение, според мен. Питайте и Хайди, ето я тук, тя също го позна. — И той посочи една жена с уплашен вид, която стоеше до него. — Портиерът, той
Кейтлин бързо взе имената им, както и други подробности. Можеше само да си представи каква уводна статия в „Уест Сайдър“ щеше да излезе от всичко това.
Започнаха да прииждат и други репортери, спускаха се като ястреби, спореха с ченгетата, които се бяха раздвижили и бяха започнали да гонят обитателите обратно в сградата. Тя стигна до колата и намери талон за глоба, пъхнат под чистачката.
Но не й пукаше. Беше намерила голямата си сензация.
5.
Нора Кели отвори очи. Беше нощ и навсякъде бе тихо. Лек градски бриз нахлу през прозореца на болничната й стая и прошумоля в непретенциозните завеси, спуснати около празното легло до нея.
Замайването от болкоуспокоителните беше преминало и когато осъзна, че сънят няма да се върне, тя остана да лежи напълно неподвижно, опитвайки се да отблъсне вълната на ужас и скръб, заплашваща да я залее. Светът беше жесток и непредсказуем, и самият акт на дишане изглеждаше безсмислен. И все пак тя се опита да овладее скръбта, да се фокусира върху лекото туптене на бинтованата си глава и звуците от голямата болница наоколо. Треперенето на крайниците й бавно се успокои. Бил — нейният съпруг, нейният любим, нейният приятел — беше мъртъв. Не просто защото го беше видяла; а защото можеше да го почувства с цялото си същество. Усещаше в себе си липса, празнота. Той беше напуснал земята.
Шокът и ужасът от трагедията сякаш нарастваха с всеки изминал час и яснотата на мислите й бе мъчителна. Как изобщо можа да се случи? Беше кошмар, брутален акт на безмилостен бог. Едва миналата вечер бяха празнували първата годишнина от сватбата си. А сега… сега…
Тя отново се опита да отблъсне вълната от непоносима болка. Ръката й се вдигна да натисне алармения бутон, да поиска нова доза морфин, но се спря. Това не беше отговорът. Насили се да затвори отново очи, надявайки се на милостивата прегръдка на съня, макар да знаеше, че той няма да дойде. Може би никога повече нямаше да дойде.
В този момент до слуха й достигна шум и нещо й подсказа, може би чувство за дежа вю, че това е бил шумът, който я е събудил. Отвори широко очи. Приличаше на сумтене, бе дошло от съседното легло в двойната стая. Внезапният пристъп на паника утихна; сигурно бяха настанили някого на леглото, докато е спяла.
Тя обърна глава нататък, като се опитваше да разбере какъв е човекът от другата страна на завесата. Сега се чу лек звук от дишане, накъсано, хрипливо. Завесите се полюшнаха и тя осъзна, че това изобщо не е от движението на въздуха в стаята, а по-скоро от въртенето на човека в леглото. Въздишка, шумолене на колосани чаршафи. Полупрозрачните завеси бяха осветени отзад от прозореца и тя успя да различи тъмен силует. Докато се взираше, той бавно се изправи с поредна въздишка и хъхрещи гърди от усилието.