Вуду
Шрифт:
— Както съм сигурна, че съм тук в този момент, в това легло. Беше Фиъринг, ясно?
— До каква степен го познаваше?
— Хвърляше ми похотливи погледи в коридора. Веднъж ме покани на среща — макар да знаеше, че съм омъжена. — Тя потрепери. — Истинска свиня.
— Даваше ли знаци за психическа нестабилност?
— Не.
— Разкажи ми за времето, когато той, ами… те покани на среща.
— Случи се така, че се качихме заедно в асансьора. Обърна се към мен, с ръце в джобовете,
— Наистина ли каза така? Офорти?
— Предполагам си е мислел, че е ироничен.
Д’Агоста поклати глава.
— А виждала ли си го наоколо, да кажем, през изминалите две седмици?
Нора не отговори веднага. Сякаш правеше усилие да си спомни и Д’Агоста изпита съчувствие към нея.
— Не. Защо питаш?
Той още не бе готов да обяснява.
— Имал ли е гадже?
— Аз поне не знам.
— А познаваше ли сестра му?
— Дори не знаех, че има сестра.
— А дали е имал близки приятели? Други роднини?
— Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове — актьор, както знаеш, работеше в театър.
Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.
— Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? — Той не успя да зададе въпроса в минало време.
— Това беше първата ни годишнина.
Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.
— От колко време работеше в „Таймс“?
— От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. — Тук гласът й притихна още. — Ако искаш.
— Благодаря ти, ще е от полза. — Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. — Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?
Тя поклати глава.
— Някакви спорове? Омраза?
— Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.
— Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…
— Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.
— Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?
— Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. — Тя се поколеба. — Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?
— Разбира се.
— По
— Точно така. Само нож.
— Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.
— Съвсем вярно.
— Какво мислиш, тогава?
Д’Агоста бе размишлявал над това доста.
— Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?
— За втори път ми задаваш този въпрос.
Д’Агоста поклати глава.
— Просто искам да съм сигурен, това е.
— Но все пак го търсиш, нали?
— По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му.Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?
За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.
— Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.
— Някой по-конкретно?
Тя се замисли за момент.
— Лукас Клайн.
— Кой?
— Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.
— Защо се сещаш точно за него?
— Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.
— Бих искал да го видя, ако може.
— Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…
— Какви странни пакети?
— Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… — Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. — Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.
— Вече е в списъка ми.
Тя замълча за минута, гледайки го с тези зачервени, решителни очи.
— Лейтенант, не мислиш ли, че това е прекалено абсурдно престъпление? Фиъринг влиза и си излиза без изобщо да му пука за свидетели, без никакво усилие да се дегизира или да избегне охранителната камера?
Това беше другият момент, върху който Д’Агоста беше размишлявал: толкова глупав ли наистина беше Фиъринг? Ако се приемеше, че изобщо е бил той.
— Все още има много неща за изясняване.
Тя задържа очите си върху него по-дълго. След това се наведе към чаршафите.
— Апартаментът още ли е запечатан?