Происход
Шрифт:
Радвам се, че поне засега не са намерили начин да възпроизвеждат бременност. Харесва ми да знам, че съм родена от истински, дишащи човешки същества, а не в някоя епруветка в лабораторията. Макар и никога да не съм познавала бабите и дядовците си, имената им са в родословието, което показах на доктор Непохватка. Моят произход. Моето родословно дърво.
Ако проследите линиите в него, като започнете от родителите ми и продължите нагоре, ще стигнете до Алекс и Мариан.
Двамата, които са умрели много млади.
Докато си режа скаридата,
Алекс и Мариан напуснали заедно Литъл Кейм преди трийсет години и никога не се върнали. Не знам къде са се опитали да отидат, нито защо… но знам, че не са успели да го направят.
Казват, че учените обсъждали дали да не започнат линията на техния род отначало, което означавало, че ще трябва да доведат шестнайсет нови двойки и да започнат да ги инжектират с Имортис. Но понеже по онова време никой не бил напълно сигурен, че проектът ще бъде успешен, решили да изчакат до моето раждане. И все още чакат, за да видят каква ще стана.
За да видят дали ще издържа тестовете на Уикам.
— Доктор Фийлдс си навлече неприятности днес, като ми разказа за Сан Франциско.
Родителите ми спират да се хранят, вдигат очи към мен, а после оглеждат помещението. Все още сме сами. Майка ми изглежда умерено ядосана, но чичо Уил се усмихва.
— Това е град — казва той. — Доктор Маршал ми разказа за него веднъж. Каза, че се намира в Съединените щати в Америка.
— Съединените американски щати — поправя го майка ми и се изненадвам, че тя знае това. От всички нас най-малко тя се интересува какво има отвъд оградата. Като най-добрия математик на Литъл Кейм, тя е напълно погълната от работата си и често казва, че числата са еднакви, независимо къде се намираш — в джунглата или на луната.
— Досетих се, че е град — отвръщам на чичо Уил. — Там сигурно има повече хора, отколкото в Литъл Кейм.
Представям си друг Литъл Кейм със същите сгради, но с разменени места.
— Не е трябвало да ти казва нищо — мърмори майка ми. — Не ми харесва вида на тази Фийлдс. Толкова е несдържана и непредсказуема.
— Тя не е математическа задача. Не можеш да извадиш от нея частите, които не ти харесват. — Още докато го изричам, се чудя защо защитавам доктор Непохватка. И аз не харесвам вида й.
Чичо Уил се засмива на това. Сега майка ми се намръщва и размахва
— А ти също не трябва да казваш нищо. На Паоло това няма да му хареса. — Тя пак се оглежда. Готвачът се приближава с поднос с топли хлебчета, но все още е прекалено далеч от нас, за да чуе разговора ни.
— Защо да не трябва да казва нищо? — предизвиквам я аз. — Може пък аз да искам да знам нещо за Сан Франциско.
— Няма нужда да се занимаваш с нищо друго, освен с уроците си — казва майка ми твърдо. — Когато дойде време, трябва да си готова да поемеш работата на доктор Алвес.
— Чичо Паоло не е чак толкова стар. Ще бъде тук още дълги години.
Подготвят ме някой ден да заема мястото на чичо Паоло като директор, за да не се налага никога чичо Тимоти да води друг главен учен за Литъл Кейм. Аз ще отговарям за всичко. Завинаги. Ще следвам съдбата, за която си мечтая от години — да създавам други като мен. Мой собствен вид. Безсмъртни перфектни хора, които на свой ред ще помогнат за създаването на още повече като нас. След време вече няма да бъдем изолирана група, скрита в джунглата, а раса. При мисълта за този ден почти се просълзявам, толкова много го искам.
Всичко е част от плана, който доктор Фолк е съставил преди век. Или повечето е част от този план. Инцидентът не е бил в плана, но въпреки това се е случил.
Ако не беше инцидентът, Алекс и Мариан щяха да си имат момиченце. Когато избягали от Литъл Кейм, Мариан била бременна. Момиченцето трябвало да има деца с чичо Антонио и техният син щеше да бъде моят „господин Перфектен“, както го нарече доктор Непохватка. И заедно щяхме да сложим началото на нова раса. Дотук с великия план на доктор Фолк.
Алекс и Мариан умрели, а моят безсмъртен другар загинал заедно с тях. И сега ще трябва да изчакам чичо Паоло да го създаде отначало. А той няма да го стори, докато не реши, че съм готова да му помогна. Което означава, че ще трябва да премина през още тестове на Уикам. При тази мисъл губя напълно апетит и си спомням неравния пулс на врабчето в ръката ми.
— Бих искал да видя Сан Франциско — казва баща ми замечтано, като побутва скаридата в чинията си.
— Това е глупаво — заявява майка ми. — Никога няма да видиш Сан Франциско. Мястото ти е тук, в Литъл Кейм.
Взирам се ту в единия, ту в другия си родител и изведнъж се чудя дали някога са поглеждали навън през прозорците си, както правя аз. Чудя се дали са мразели оградата като мен и дали джунглата е зовяла и тях. Те са били навън, разбира се. Баща ми понякога излиза с чичо Антонио, за да събира образци, а майка ми е стигала до Литъл Мисисипи. Един ден чичо Паоло ще пусне и мен, но чакането е толкова мъчително.
— Чичо Уил — питам аз и си взимам банан, — виждал ли си някога карта на света?