Происход

Кори Джесика

Съсредоточавам се върху пътя си напред и шумовете отново избледняват до фон. Ставам все по-мокра с всяка крачка. Листата, които ме докосват, са влажни и малки капчици вода покриват роклята и ръцете ми. Една маймуна паяк се спуска над мен, люлее се на височината на главата ми и се кикоти. Алай изръмжава. Лъчът на фенерчето улавя кръглите й жълти очи, които за кратък миг се взират право в моите. Спирам уплашена, но маймуната изчезва в мрака.

Джунглата ме омайва. Неспособна съм да се обърна назад и тръгна към къщи. Всеки звук, всяко зърнато нещо е глътка сладък, свеж въздух. Вместо да ме удовлетвори,

дъждовната гора ме кара да жадувам за още повече. Колкото повече виждам, толкова повече искам. Сега нервите и волята ми са по-силни, а страхът — по-слаб. Въвлечена съм в джунглата. Литъл Кейм е далече, така че каквото и да се случва там, не мога да спра. Ако вече са открили, че ме няма — така да бъде. Чичо Паоло не може да ми забрани това, което вече съм извършила.

При тази мисъл последните ми задръжки изчезват и ускорявам крачка. Скоро почти тичам, острите ми като бръснач рефлекси ми помагат да не се препъна в безбройните корени и камъни, пръснати по земята. Има толкова много неща, че не мога да обхвана всичко. Но продължавам да опитвам. Почти не мигам, толкова искам да възприема всеки детайл. Ушите ми са изпълнени със звуци, които внезапно чувствам като нови и вълнуващи, макар и да съм ги чувала през целия си живот. Тук дори миризмите на джунглата са по-силни — влажна пръст, зрели плодове, цветя, вода, лека миризма на пушек от горящо дърво.

Външният свят! Успях! Намерих път навън, поех по него и погледнах назад само веднъж! Никога не бях осъзнавала колко го искам.

Свобода. Опияняваща е като наркотик — прилив на адреналин в тялото ми. Дивата Пиа и плахата Пиа се сливат, страхът отстъпва пред опияняващия възторг. Аз съм една. Аз съм цяла. Аз съм свободна.

Толкова съм погълната от емоциите вътре в мен, че дори не виждам момчето, преди да се сблъскаме.

Глава 8

Той изкрещява. Аз изкрещявам. И двамата падаме — той по гръб, а аз — върху него. За момент само се гледаме удивени един от друг. Очите му са стряскащо сини и големи като папая.

Косъмчетата по врата ми настръхват като козината на Алай.

Момче.

Носовете ни са на сантиметри разстояние. Залива ме гореща вълна от глава до пети и коремът ми се свива, сякаш съм глътнала някоя от факлите от партито си.

Момче.

Никога не съм виждала толкова сини, сини очи.

Скачам на крака, всеки мускул е напрегнат и под тревога, готова съм да побягна на секундата, когато Алай се появява във въздуха, приземява се върху момчето и го приковава към земята. То започва да бърбори на странен език, който изобщо не прилича на английски, но щом вижда зъбите на ягуара на сантиметри от носа си, замлъква.

— Кой си ти? — питам с разтреперан глас.

Той продължава да се взира в ягуара. Насочвам фенерчето право в лицето му, а той примигва и вдига ръка между себе си и Алай — сякаш това би го предпазило, ако Алай реши да го захапе.

— Ягуар! — ахва той. — Ти имаш ягуар!

— Попитах кой си ти? — повтарям аз и държа фенерчето с две ръце, насочено към

него като пистолет.

Момчето с все още вдигната ръка и без да откъсва поглед от Алай, отговаря:

— Прибери си котката и ще ти кажа.

Колебая се за момент, после викам Алай. Той изсъсква, ръсейки слюнка по лицето на момчето и идва до мен.

Момчето бавно се изправя на крака, като държи ягуара под око.

— Името ми е Ейо. Коя си ти?

— Пиа — казвам и отстъпвам крачка назад, когато виждам колко е висок, като все още държа фенерчето към лицето му. — Какво искаш от мен? Къде… откъде си?

— Ти си тази, която се сгромоляса върху мен. — По-висок е от мен и въпреки че е слаб, е много мускулест. Вижда се, защото е полугол. Носи зелени шорти и има около врата си връв, от която виси миниатюрен ягуар, изваян от нефрит. И това е всичко, няма дори обувки. Кожата му е с цвета на обелен бразилски орех — светла, топло кафява, с кафявото на дните, прекарани под шарената сянка на дъждовната гора. Косата му е черна като нощта около нас и със заплетени кичури. Нещо в лицето му ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Това ме обезпокоява, тъй като аз не забравям нищо. Ако съм виждала това момче преди, щях да си спомня. И не само защото паметта ми е перфектна. Щях да си спомня тези очи… тези изваяни рамене… очертанията на корема му…

Рязко връщам поглед към лицето му и подреждам мислите си. Първоначалният ми страх отстъпва на гнева.

— Все едно, ти какво правиш тук? Посред нощ. Къде са ти дрехите?

Той отговаря забележително спокойно:

— Скиташ доста далеч от кафеза си, птичке Пиа.

— Какво? — питам неразбиращо аз.

— Роклята — казва той, като кимва към нея. — С нея приличаш на птица. От онези, които ние Ай’оа обичаме да носим на рамената си. Но не е удобна за тичане из джунглата.

Поглеждам скъсаната си рокля.

— Днес имам рожден ден. — Разярена, му хвърлям свиреп поглед и отказвам да му позволя да ме разсее. Отново. — Ай’оа? Какво е това?

Той слага ръка на голите си гърди.

— Не какво, а кои.

— Туземец ли си?

— Аз съм Ай’оа. Само учените ни наричат туземци. — Той навежда любопитно глава. — Ти учен ли си? Според мен трябва да си учен, щом си от селото Литъл Кейм.

— Не. Имам предвид да. Скоро ще бъда. Как така знаеш откъде съм? Бил ли си в Литъл Кейм? — Страхът ми премина първо в гняв, а сега се превръща в истински интерес. Момче от външния свят! Никога не съм разговаряла с външни хора. Хариет Фийлдс не се брои, защото сега и тя е от Литъл Кейм.

— Виждал съм го — казва той, — но само от дърветата. Не е място за Ай’оа. Капукири казва, че в селото на учените има зло.

— В Литъл Кейм няма зло — настръхвам аз. — Ти какво знаеш за него?

— Само каквото казва Капукири. — Той коленичи и зяпва любопитно Алай. — Той се подчинява на заповедите ти и те следва, където отидеш. Невероятно. Наистина, благословена си да имаш такъв другар.

При тези думи омеквам и ставам малко по-дружелюбна.

— Селото ти близо ли е?

Ейо свива очи подозрително.