Происход

Кори Джесика

— Стига с този чичо Паоло. Кажи ми още.

Той предпазливо поклаща глава.

— Чичо Уил…

— Пиа, моля те. — Той присвива умолително очи. — Хайде да продължим с урока.

Наблюдавам мълчаливо как подрежда пластмасови кутии с насекоми и се чудя дали някога се е осмелявал да се измъкне навън като мен. Дали би ми казал, ако го е правил? Но не. Прекалено кротък е, прекалено потънал в своя собствен свят с титанови бръмбари и бойни мравки. Не мога да си го представя да лъже на табла, какво остава да се измъква от Литъл Кейм, за да отиде при Ай’оа.

Може би чичо Уил няма да

отговори на всичките ми въпроси… но сега съм почти сигурна, че Ейо не ми е брат.

С изненада установявам, че се усмихвам.

След като времето ми с чичо Уил изтича, излизам и виждам, че навън се сипе проливен дъжд и плющи в градината, а езерцето прелива. Една златна рибка е изхвърлена на пътеката, където безпомощно се мята в малка локва вода. Хуквам през дъжда, вдигам я и я връщам в езерцето.

Кларънс и Мик са на двора, облекли са жълти дъждобрани и събират останките от вчерашното парти. По земята са разхвърляни неизядени плодове, салфетки и сребърни прибори, заедно с листа и клони, повалени от бурята. Навеждам глава срещу дъжда и бързо минавам покрай тях, доволна, че задачата не се е паднала на мен. Когато стигам до къщата си, съм мокра до кости.

Преобличам се, изсушавам си косата, затварям вратата, сядам на пода пред стъклената стена и се вглеждам в джунглата. Облегнала съм глава на Алай и от мъркането му тялото ми вибрира. Малката част от небето, която успявам да зърна, е покрита с облаци с цвят на въглища и дъждът разтърсва листата на дърветата грубо като вятър. Въпреки че стената ми е частично защитена от навеса на покрива, по стъклото се стичат струи вода. През тях светът навън се вижда като през калейдоскоп, умножен и увеличен в експлозия от зелено, черно и кафяво.

Тихо почукване на вратата ми напомня, че тази сутрин не съм изнесла навън мръсните дрехи за леля Ненин. Отварям и я виждам застанала под огромен капещ чадър в едната ръка.

— Извинявай, лельо Ненин — измърморвам и хуквам из стаята да събера всичко, което се нуждае от пране. Издърпвам роклята си изпод леглото и оглеждам мръсотията по нея. Калта, листата и две-три дупки са ясно доказателство, че съм прекарала нощта навън. Снощи не изглеждаше чак толкова зле, но тогава бях прекалено смаяна от това какво съм сторила, за да забележа.

Твърде късно — леля Ненин я е видяла.

— Пиа! Какво си направила с красивата си рокля? — ахва тя, взима я от мен и я разглежда слисано. Пъха пръст в една дупка и клати глава. — Мога да я закърпя, но ще са нужни няколко пранета, за да се изчисти.

— Аз… — Умът ми е напълно блокирал.

— Не се ли замисли, Пиа, преди да отидеш в менажерията с тази рокля? Виж какво са направили ноктите на ягуара? — цъка с език неодобрително тя.

— О-о… разбира се. Менажерията! — Отпускам се облекчено и престорено се разкайвам. — Съжалявам, лельо Ненин. Стана без да искам.

— Ще видя какво мога да направя — въздъхва тя и излиза с торбата мръсни дрехи в ръка.

Когато си отива, аз отново се отпускам, разгъвам част от картата и започвам да разучавам Тихия океан. Поглъщам имената на островите, пръснати като бонбони „Скитълс“ сред синьото, но скоро умът ми започва да блуждае.

Изваждам страстничето от чекмеджето на нощното шкафче,

където то плава в плитка паничка с вода, слагам го до себе си на килима и започвам да разглеждам сложната му структура. Малко цветя са така зашеметяващо сложни като страстничето и още по-малко са така красиви като него. Мисля си за времето, когато държах в ръцете си елизиум и решавам, че това са двете най-красиви цветя, които съм виждала. Цветето на живота и цветето на страстта.

Разбира се, не мога да гледам цветето, без да си мисля за Ейо. За гердана с нефритен ягуар на голите му гърди. За сините му очи с цвят на джунгла.

Отново се чудя кой ли е баща му. Изключих чичо Уил. От това, което знам, може дори да не е истински учен — може да е Кларънс или Жак. Следващия път, когато видя Ейо, ще го накарам да ми опише своя Папи.

Следващия път, когато го видя.

— Кога реших, че изобщо ще отида да го видя отново, Алай? — В момента, в който се заклех, че ще го направя? Защо го направих? Не мога отново да изляза навън. Снощи беше достатъчно опасно…

От какво се страхуваш?

От чичо Паоло. От майка ми. Дори от чичо Антонио.

Какво могат да ти направят? На теб, момичето, което не може да кърви.

Какво биха направили? Да ми отнемат свободата, която имам? Тази мисъл ме тревожи. Досега не съм се замисляла внимателно върху този въпрос. Какво точно имам, което биха могли да ми отнемат?

Едва ли наистина ще ме заключат или нещо подобно.

Биха ли го сторили? Потрепервам.

Докато не се връщам в джунглата, мога да продължа да си мисля, че възможността е винаги налице. Както крия картата под килима си. Дори да я оставя там и никога повече да не я извадя, ще знам, че е там, ако наистина ми потрябва.

И това те задоволява? Задоволява те да умираш от жажда, когато чашата с вода е до теб?

Не знам! Не знам. Обръщам се й скривам лицето си в петната на Алай. През целия си живот никога не съм била толкова объркана. Преди всичко беше по-просто. Учи по биология, Пиа. Изяж си вечерята, Пиа. Отиди да спиш, Пиа. Хайде чичо Паоло да ти премери пулса, да ти изследва слюнката, да ти прегледа очите, ушите и носа, Пиа.

Бягай, Пиа.

Не разбирам този подтик да избягам. Няма логика. През последните няколко седмици стана по-силен. Може би ако не бях открила дупката в оградата, това чувство щеше да премине. Може би е само временно.

А може би не е.

Сега ме обзема ново чувство — за вина. Ако съм толкова отдадена на целта си в Литъл Кейм, защо толкова се зарадвах на кратката си свобода? Ти не си тук, за да тичаш из дъждовната гора, си казвам. Пълниш главата си с диви момчета от джунглата. Чичо Паоло е прав. Все още не съм готова. Твърде съм недисциплинирана, прекалено лесно се разсейвам. Трябва да се овладея.