Происход

Кори Джесика

— Ето това е анато, отблъсква насекоми и лекува змийски ухапвания. Момичетата казват, че става за любовна отвара, но аз не им вярвам. Всичките я опитаха на мен, но не се влюбих в никоя.

— Защо? Не са ли силни и красиви?

Той ме поглежда малко особено, преди да ми отговори.

— Някои, предполагам. Виж, това е сума. Помага на кръвта, мускулите и паметта, много полезно е да се яде. Кураре, за отрова на стрелите. Това е много силна отрова,

но не колкото иреса.

За разлика от другите, това име ми е непознато.

— Какво е иреса?

— Тук няма иреса. То расте само на едно място в целия свят. Това място е свещено за Ай’оа, но ние вече не можем да ходим там. Учените ни го забраниха със своите пушки.

Имам чувството, че знам какво е иреса, но не го изричам. Няма топлина в гласа на Ейо, докато разказва как учените взимат цветята от народа му и не искам да си мисли, че това е мое решение. По някаква причина искам това странно диво момче да ме разглежда като по-добра от тях.

Наблюдавам всяко негово движение с очарование. Въпросите напират в устата ми, блъскат се в зъбите ми. Искам да знам всичко за него. Къде спи? Какво яде? Бил ли е в град? Има ли приятели? Но се чувствам необичайно стеснителна и не знам какво да кажа. Или дори как да го кажа. Познавам го от минути и той ми се вижда съвсем различен от всеки в Литъл Кейм.

— Погледни — казва Ейо и спира до високо стройно дърво. — Знаеш ли какво е това?

Почуквам по кората му.

— Mauritia flexuosa.

— Не. — Поглежда ме сякаш съм луда. — Това е агуахе.

— Точно това казах.

Той поклаща глава.

— Почакай тук. Ще ти донеса нещо.

Преди да кажа и дума, Ейо сграбчва клоните на друго дърво и се изтегля нагоре. За секунди е на шест метра във въздуха и продължава да се катери. Наблюдавам го с широко отворени очи, като очаквам всеки момент да се подхлъзне и да се сгромоляса на земята.

Скоро се изгубва от поглед, скрит от листата. Взирам се цяла минута и започвам да се чудя дали не си е променил решението да ме изпрати до вкъщи и просто ме е изоставил насред джунглата. Тогава чувам шумолене и вик зад себе си, обръщам се и виждам как се спуска на земята по една дебела лиана. Приземява се леко, със свити колена и наниз от агуахе, метнат през рамото му.

С усмивка, която може да бъде описана само като наперена, той сръчно обелва плода и ми го подава. Осъзнавам, че се хиля като маймуна.

— Благодаря. — Плодът е леко тръпчив, не е любимият ми местен продукт, но какво мога да кажа, когато момчето се покатери на трийсет метра, за да го набере? — Ти няма ли да си хапнеш?

Той се разсмива.

— Не. Агуахе е за момичета. Ако мъж яде прекалено много от него, започва да изглежда като жена.

— Това е най-антинаучното нещо, което съм чувала някога.

— Защото не си виждала братовчед ми Джакари. —

Ейо залюлява напред-назад наниза плодове. — Прекали с агуахето. Сега майките го използват за дойка.

Замръзвам преди да отхапя и го зяпвам.

— Дразниш ме!

Ъгълчетата на устата му се изтеглят в усмивка.

— Може би.

Замерям го с костилката от агуахе, той се засмива отново и я улавя. Смехът му е заразителен. Не мога да престана да се усмихвам. Всичко, което прави, всяко движение, всяка дума, е толкова живо и странно. Чувствам се сякаш откривам нов забележителен вид. Homo ferus: дивият човек. Непредсказуемо нощно създание, което обикновено се среща по дърветата. Внимание: може да причини объркване и дезориентация. Също така, склонно да дразни.

Ейо взима друго агуахе от наниза и го подхвърля във въздуха, като ме наблюдава с наклонена глава и любопитни очи.

— На колко години си?

— Седемнайсет. Ти на колко си?

— Почти осемнайсет.

— Имаш ли братя и сестри? — Винаги съм била очарована от идеята за братя и сестри. По правило членовете на моето семейство не могат да имат повече от едно дете заради контрола на популацията, обаче това им е изиграло лоша шега при инцидента.

— Не по кръв — казва той. — Но по сърце.

— Какво означава това? Ако не е по кръв, значи не сте истински братя и сестри.

Той се намръщва, улавя отново агуахето и започва да търка с палец люспестата му кора.

— Това показва колко знаеш за семейството.

— Прекарала съм месеци от живота си в изучаване на генетика — казвам. — Мисля, че знам всичко, което трябва да се знае за семейството.

— Генетика — повтаря Ейо замислено.

— Това е наука за…

— Знам какво е. Но е само част от това, което е семейството, поне при Ай’оа. И то много малка част.

Отварям уста и отново я затварям. Мозъкът ми прави салто и се приземява с вдигнати юмруци.

— То е всичко. Моят генетичен произход е подбран и проектиран от най-добрите учени в света… — Спирам, преди да отида твърде далеч и да му кажа какво съм в действителност.

Ейо ми се усмихва тъжно.

— Ти наистина си учен. Винаги, когато противоречим на някого от вас, в очите ви се появява стена. Имаме дума на Ай’оа за това. Акангита. Глава като камък.

Устата ми увисва. „Глава като камък!“

Стисвам зъби, завъртам се на пети и обидена тръгвам с маршова стъпка към Литъл Кейм.

Отначало не усещам нищо зад себе си и почти се забавям и спирам, но после чувам как Ейо бърза да ме догони. Изтривам усмивката от лицето си, преди да я е видял. Той подскача около мен и застава на пътя ми.

— Извинявай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всички в Ай’оа ме наричат Акангбиту.

— Какво означава това?