Происход

Кори Джесика

— Защо? Какво искаш от Ай’оа?

Кой знае защо казвам:

— Искам да го видя. Покажи ми го!

— Не знам… — намръщва се той.

— Пушекът, който подушвам… да не е от Ай’оа? — Затварям очи и вдъхвам дълбоко. — Идва от… онази посока — отварям очи и тръгвам по миризмата. Когато поглеждам назад, Ейо се е втренчил в мен с широко отворени очи.

— Ти… — Той се затичва, за да ме догони. — Успяваш да го подушиш оттук?

— Аха… —

Преглъщам и отстъпвам малко. — Ти не можеш ли?

По лицето му е изписана неувереност.

— Ами… ако обещаеш да не будиш всички…

— Заклевам се.

— Е… добре. — Все още изглежда напрегнат. Отдавам го на това, че в Ай’оа не канят често гости.

Следвам го сред паднали дънери, покрити с мъх, под провисналите лиани и клони. Чудя се как вижда къде ходи, но той изглежда по-скоро усеща, отколкото вижда пътя си. Мислех си, че аз се движа тихо през джунглата, но Ейо сякаш не ходи по земята, а се носи над нея. Движи се гъвкаво като змия и леко като пеперуда. Алай остава между нас през цялото време, а недоверието му личи по настръхналата козина и изпънатата опашка.

Дълго след като съм усетила пушека, виждам огньовете, от които идва. Те са ниски, с повече жар, отколкото пламъци и са няколко десетки. Около огньовете има колиби, построени на четири пръта с покриви от палмови листа. Няма стени. Когато стигаме началото на селото, Ейо ме спира.

— Те спят. Никога не е добре да будиш спящите. Стой тук и гледай, но не ги буди.

— Ти си буден — казвам аз.

— Не можах да заспя. Чух ягуар и тръгнах да го търся. — Той поглежда към Алай.

Спомням си рева на Алай, когато избягахме през оградата.

— Добра идея ли е да ходиш на лов за ягуари? На мен ми се струва, че накрая от ловец можеш да станеш плячка.

Ейо сяда на покрит с мъх камък и кръстосва ръце пред гърдите си.

— Не тръгнах на лов. Исках да го видя. Да зърнеш ягуар е силен знак.

— Аз виждам ягуар всеки ден — казвам и се протягам да почеша Алай зад ушите.

— Това е нечувано — поклаща глава момчето. — В джунглата ягуарът е цар. Той не следва никого, освен себе си и ние Ай’оа се страхуваме от него, почитаме го и го наричаме пазител.

— Всъщност Алай е просто едно голямо бебе.

Ейо се разсмива кратко.

— Разбира се. Затова се опита да ми отхапе носа.

— Как така знаеш английски? Чичо Паоло ми е казвал, че вие туземците сте невежи за всичко извън вашите села.

— Аз не съм невеж — възразява Ейо. — Ти си тази, която е невежа, птичке Пиа. Баща ми ме научи на английски.

— Баща ти?

— Той е учен като теб, в Литъл Кейм.

— Наистина ли? — Примигвам и го гледам с учудване. Виж ти, някой пази наистина голяма тайна… — Кой е той? Как

се казва? — Мислено изреждам всички учени и се чудя кой ли може да бъде.

— Не знам името му. За мен той е само Папи. Идва и ме учи на английски, математика и писане.

— Как изглежда?

Ейо вдига рамене.

— Грозен като всички учени.

Намръщвам се.

— И аз ли съм грозна?

— Разбира се — казва той, загледан в селото.

Усещам как почервенявам от гняв.

— Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е казвал! Аз не съм грозна! Аз съм… — Поглеждам надолу към калната си мърлява рокля и гласът ми преминава в шепот. — Аз съм перфектна.

— Перфектна? Затова ли обикаляш из джунглата в рокля и вдигаш шум като тапир, бягащ от копие?

— Аз… днес имам рожден ден… Исках да видя джунглата. Никога преди не съм била извън Литъл Кейм. Просто исках да почувствам какво е да си навън, сред дивата природа.

— Затворничка ли си, птичке Пиа?

— Не — отговарям инстинктивно, но се сепвам. Затворничка ли съм?

— Тогава защо не си излизала никога?

— Аз… казват, че е опасно. Анаконди.

— Анаконди! Убивал съм анаконда.

— Така ли?

— Да. Беше толкова дълга, колкото съм висок, а аз съм най-високият Ай’оа в селото. Направих от кожата й колан за Папи.

— Виждала съм анаконда само веднъж. Мъртва. Чичо Тимоти я беше прострелял.

— С пушка?

— Разбира се, че с пушка!

— Не обичам пушките. Ловувам с копия и стрели. Те са безшумни и никога не подплашват плячката като глупавата пушка.

Не мислех, че е възможно, но нощта става още по-тъмна.

— Вече трябва да се връщам.

Мина много, много повече от час. След невероятния прилив на адреналин се чувствам уморена и нервна. Искам да се върна, да се изкъпя и преоблека, преди да забележат отсъствието ми. Ако вече не са забелязали.

— Ще те изпратя.

— Мога да намеря пътя — казвам.

— Ще те изпратя — повтаря той по-твърдо. — Не е добре за жена да ходи сама из джунглата без мъж, който да я защитава.

Той мисли, че съм жена. Изправям се малко по-високо.

— Е, добре. Щом искаш.

Докато вървим, той започва да ми изброява имената на растенията, покрай които минаваме. Вече ги знам, но не му го казвам. Изглежда смята, че учените винаги искат да знаят имената на всичко и сигурно си мисли, че така е полезен. Както и да е, приятно ми е да слушам гласа му. Той е дълбок и малко дрезгав, сякаш е крещял цял ден, а произношението му кара всяка дума да звучи нова и вълнуваща, сякаш говори на друг език, който не ми се налага да се напрягам, за да разбера.