Танго
Шрифт:
Адвокатът отново заговори:
– Ще подготвя документите за следващата сряда, ако това ви устройва. Междувременно може да погледнете извлечението. Но ви уверявам, че всичко е наред и че нотариалният акт е... гладък като бебешко дупе. Трябва да запомня тази фраза, добра е.
– Отстъпвам ви я. Мисля, че аз самият я откраднах от Уайт.
– От кого?
– От един писател.
– О!
Карлайл тръгна към пикапа си. Чувстваше се особено умен и безкомпромисен. Постигането на добра сделка бе модерният еквивалент на лова като средство за осигуряване на храна за семейството от по-стари времена. Беше чувал, че някои мъже получавали ерекция дори само като си помислели за сключването на сделки, макар на него лично
Обратно в мотелската стая за няколко часа, посветени на извлечението. Документът изглеждаше наред. Земята се предаваше по наследство в семейството, започвайки от дядото на Уилистън, който се бе установил на мястото според Заселническия акт от хиляда осемстотин и шейсета година и бе получил изряден нотариален акт. Преди петнайсет години бяха продадени сто и трийсет от първоначалните сто и шейсет акра. И тази продажба бе чиста, както всичко останало, а приложеното проучване изглеждаше повече от акуратно.
Той отвори вратата на "Дани" в осем без десет и погледна нагоре, за да види дали старецът е на поста си на прозореца над "Лестър". Там беше, застанал в кафявата олющена рамка като портрет на Вермеер. Карлайл му помаха. Жестът му изненада стария човек, но след миг той му махна обратно в отговор, сковано, но с приятелско чувство.
Кафенето на Дани беше празно. Гели бършеше пода. Изглеждаше уморена.
– Не се паникьосвай, не съм тук по повод, който налага наличието на майстор готвач и келнери в смокинги – обяви Карлайл още с влизането си.
– Не съм паникьосана – отвърна Гели Девъроу. – За днес приключих с готвенето. Гладните пътници, пък ако ще да са Мик Джагър и Джими Картър, се пренасочват любезно към бара на Лерой и деликатесите от неговото меню. Ако искаш кафе, току-що изключих машината, но все още е топла. Можеш да получиш една чашка безплатно, тъй като не ми се струва правилно да вземам пари за нещо, излязло от изключена кафеварка.
– Добре.
Той седна до тезгяха, а тя наля две чаши кафе и се облегна на хладилната витрина, както бе сторила и предната вечер.
– Е, как върви? Ще станеш ли бъдещ жител и данъкоплатец от Йеркс Каунти, или Калифорния ти се струва все по-добре и по-добре?
– Отговорът на първия ти въпрос е "да", така мисля. Разполагам с осъвременено извлечение от нотариалния акт, а Кларънс Дароу от Ливърмор ще подготви документите за два дни. Отговорът на втория ти въпрос е твърдо "не"!
Тогава тя се усмихна и му протегна ръка.
– В такъв случай, името ми е Гели Девъроу.
Той пое дланта – загрубяла длан на работничка, но едновременно с това – приятна.
– Моето е Карлайл Макмилън. Причината, поради която съм тук, е да ти предложа да те почерпя една бира заради картата и брокерските услуги, ако не си заета.
В мига, в който го каза, съжали за думите си. Досега не бе забелязал венчалната халка на пръста , не беше свикнал да гледа за такива подробности.
Нескопосна покана, постави и двама им в неудобно положение.
Опита се да замаже нещата:
– Ако... Само в случай, че не възразяваш. Наистина не се замислих, че може да си омъжена... не че не трябва да си... току-що забелязах халката ти. Искам да кажа... Нищо не искам да кажа, не се опитвам да започвам нещо... О, по дяволите!
Гели Девъроу се засмя и сложи ръка пред устата си, опитвайки се неуспешно да прикрие усмивката си. Отдавна не се беше случвало да се смее на глас.
– Много мило от твоя страна. Изпий си кафето, докато приключа с чистенето, и след десетина минути ще се изправим храбро срещу диваците в "Лерой". Но искам да те предупредя – ще бъда нащрек през цялото време, докато пресичаме Главната улица.
Тя отново се засмя, не на Карлайл, чиято душа очевидно се гърчеше от неудобство, а на ситуацията. Той го усети и беше благодарен,
Ругаейки се наум заради несръчността, Карлайл прехвърли страниците на "Хай Плейнс Инкуайърър", лежащ върху тезгяха. В логото се казваше, че това е вестник, на който може да се разчита, и Карлайл така и направи. Вестникът му разказа за премиерата на някакъв нов филм в Лондон и че носенето на скоби всъщност се е превърнало в мода в Ричмънд, Вирджиния. С тази информация в главата той отгърна на раздела за мнения и прочете заглавието на водещата статия:
ВРЕМЕ Е ДА СЕ ХВАНЕМ НА РАБОТА
Раздвижването на щата в икономическо отношение се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото губернаторът Джери Грават очакваше. Диагнозата му, че твърде много зависим от земеделието и свързаните с него индустрии, попада право в целта, но предложенията му за разрешаването на този проблем, както и проблемите на различните бизнес и законодателни групи, до този момент не са продуктивни. Прогонването на тежката индустрия ни поставя в състезание с щати, които в течение на годините са обръщали по-голямо внимание на инфраструктурните изисквания с индустриални цели, като магистралите например. Жителите на нашия щат постоянно гласуват срещу дори най-минималното повишение на данъците върху бензина, което би допринесло значително за подобряването на пътищата и построяването на нови. Що се отнася до слуховете, че държавата щяла да отпусне средства за нова магистрала, минаваща през нашия щат, те се оказаха единствено това – слухове. Нещо повече, застаряването на населението в резултат на отлива на млади хора стабилно подкопава числото на квалифицираната работна ръка – необходим компонент за възникване и развитие на индустрията в щата. Междувременно финансовите възможности на щата ни, които зависят от данъците върху доходите, намаляват и даже отдавна съществуващи тук предприятия се преместват другаде в търсене на евтина работна ръка, по-добър транспорт и облекчение от различните такси, налагани им от щата, за да се компенсират намаляващите приходи от данъци. Време е губернаторът, както и законодателните и бизнес групите, да престанат да се критикуват един друг и да се хванат заедно на работа. Предложеният от губернатора високотехнологичен коридор от Фолс Сити до столицата е добро начало. Всички жители на щата трябва да застанат зад това далновидно предложение въпреки високите първоначални разходи покрай лазерните и биотехнологичните центрове. Време е да спрем да се оплакваме, да запретнем ръкави и да се хванем на работа.
Докато Карлайл четеше вестника, Гели Девъроу привършваше с бърсането на напукания балатум на пода на едно място, наречено "Дани", и размишляваше върху живота си. Тя бе раздробила съществуването си, сякаш беше двигател на стара кола, разглобен на части и пръснат по изцапания с грес под. Случваше се поне веднъж седмично, а после се опитваше да събере и сглоби разпръснатото по начин, в който откриваше повече смисъл. Но накрая резултатът винаги се оказваше същият – цвъртяща шумна форма, трийсет и девет годишна, самотна, вървяща към изхабяване, без възможности, жена, която бавно се превръщаше в невидима за мъжете наоколо . Дори на омъжените жени не им харесва да не бъдат забелязвани, особено от съпрузите си.
Тя облече якето си от деним и започна да гаси лампите.
– Можем да тръгваме, когато си готов.
На излизане Карлайл задържа вратата, докато тя изгасяше неоновия надпис на кафенето.
– Благодаря, свикнала съм сама да си отварям вратите. – Гели отново се усмихна и двамата пресякоха за кръчмата на Лерой.
Масата за билярд беше тъмна. Такова бе и лицето на Лерой. С изключение на стария Франк, градския посрещач, чиято глава както винаги лежеше отпусната върху бара, в заведението нямаше никого, а беше осем и петнайсет, четвъртък вечер. Продажбите не бяха добри и вървяха към по-лошо.